— Трябва да взимаш по четири всеки ден поне една седмица. Момчето го изгледа подозрително.
— Какво е това?
— Кефлет — опита се да изговори името Роланд, сетне с отвращение погледна към Еди. — Ти му го кажи. И досега не мога да произнеса тази дума.
— Кефлекс. Бъди спокоен, Джейк. Купено е от лицензирана аптека в добрия стар Ню Йорк. Роланд изпи няколко хапчета и е здрав като бик. Дори прилича на такъв, както виждаш.
Джейк беше изумен.
— Как така купувате лекарства от Ню Йорк?
— Това е дълга история — отговори Стрелецът. — Някой ден ще я чуеш цялата, но сега глътни хапчето.
Джейк го стори. Въздействието беше бързо и положително. Кървавочервеното петно около раната от ухапването избледня за двадесет и четири часа, а от треската не остана и следа.
Горещото нещо отново се размърда. Джейк скочи и широко отвори очи.
Съществото, което ближеше лицето му, бързо отстъпи две крачки. Оказа се, че е скунк, но Джейк не знаеше това. Не беше виждал подобно животно. Беше по-мършаво от онези, които приятелите на Роланд бяха видели преди. Козината му — на черни и сиви ивици — беше сплъстена и мръсна. На единия хълбок имаше съсирена кръв. Погледна тъжно към момчето с черните си, заобиколени със златисти кръгове очи и дружелюбно махна с опашка. Джейк се успокои. Предполагаше, че има изключения от правилото. Но смяташе, че всяка жива твар, която върти опашка — или поне се опитва да го прави — вероятно не е толкова опасна.
Нощта вече отстъпваше място на зората. Беше около пет и половина сутринта. Джейк не можеше да определи по-точно, защото електронният му часовник „Сейко“ вече не работеше… или по-точно работеше по доста странен начин. Когато го беше погледнал за пръв път, откакто попадна в новия свят, часовникът показваше 98:71:65 — час, който, доколкото Джейк знаеше, не съществува. Вгледа се по-внимателно и видя, че върви назад. Ако часовникът работеше с постоянна скорост, може би щеше да се приспособи към странното му поведение, но и тук не му провървя. Понякога цифрите се сменяха със скорост, която можеше да се смята за обичайна (Джейк го проверяваше, като изричаше думата „Мисисипи“ между всяка промяна в секундите). После или съвсем преставаше да работи за десет-двадесет секунди и го караше да си мисли, че часовникът окончателно се е повредил, или цифрите започваха да препускат с умопомрачителна скорост.
Разказа за това загадъчно явление на Роланд и му показа часовника, като си мислеше, че това ще го изуми. Но Стрелецът само го погледна внимателно за миг, сетне пренебрежително кимна. Заяви, че часовникът е интересен, но по принцип на този свят няма надежден уред за измерване на времето. Но на Джейк не му се искаше да го изхвърля… може би защото беше част от предишния му живот, от който не бе останало много.
Утрото беше мъгливо. След петнадесет-шестнадесет метра светът изчезваше. Ако и този ден беше като предишните три, след два часа и нещо слънцето трябваше да се покаже като блед бял кръг, а към девет и половина въздухът да се затопли. Джейк се огледа и видя, че спътниците му (не смееше да ги нарече приятели) спяха под одеялата от кожа. Роланд беше наблизо, а Еди и Сузана се бяха сгушили от другата страна на изгасналия огън. Отново насочи вниманието си към животното, което го събуди. Зверчето все още гледаше жално. Приличаше едновременно на миеща мечка и мармот и тялото му беше продълговато като на дакел.
— Как си, момко? — тихо го попита момчето.
— Ко! — отговори веднага зверчето, като продължаваше да гледа разтревожено.
Гласът му беше тих и плътен. Звучеше почти като лай. Приличаше на гласа на настинал английски футболист.
Джейк се отдръпна изненадан. Животното, уплашено от бързите му движения, направи няколко стъпки назад, сякаш искаше да избяга, после спря. Размахваше енергично опашка, а златисточерните му очи нервно се взираха в Джейк. Мустачките на муцунката му потрепваха.
— Още помни хората — обади се някой зад гърба на Джейк.
Той се обърна и видя Роланд, който бе приклекнал до него и наблюдаваше животното с много по-голям интерес, отколкото беше проявил към часовника.
— Какво е това животно? — тихо попита Джейк. Не искаше да го плаши. Беше очарован от него. — Има прекрасни очи!
— Скунк — отговори Роланд.
— Унк! — възкликна животинчето и отстъпи.