— Мутанти.
— Като онези в подножието на планините ли? — Джейк усети страха в собствения си глас и знаеше, че Стрелецът също го долови, но не можеше да го прикрие. Още помнеше ясно безкрайното кошмарно пътуване с количката.
— Мисля, че тук мутацията постепенно изчезва. Положението на онези, които видяхме в подножието на планината, се влошава.
— А там? — попита Джейк, посочвайки към града. — Ще открием ли и там мутанти или…
Едва не изрече на глас надеждата си. Роланд сви рамене.
— Не знам, Джейк. Щях да ти кажа, ако знаех.
Преминаха покрай една запустяла постройка — почти със сигурност ферма — отчасти изгоряла.
„Може би е била ударена от гръм“ — помисли Джейк и се запита какво се опитва да направи — да си обясни случилото се или да се самозаблуди.
Роланд навярно прочете мислите му и го прегърна.
— Няма смисъл да гадаеш, Джейк. Каквото и да се е случило тук, било е отдавна. — Посочи напред. — Онова вероятно е било ограда. Сега има само няколко кола, които стърчат от земята.
— Светът се е променил, нали?
Роланд кимна.
А хората? Дали са отишли в града, как мислиш?
— Някои от тях, може би — отговори Стрелецът. — Но другите са все още някъде наоколо.
— Какво?
Сузана рязко се обърна и и го погледна уплашено. Роланд кимна.
— През последните два дни непрекъснато ни наблюдават. В тези развалини не са останали много хора, но има неколцина. Ще стават все повече, колкото повече се приближаваме до цивилизацията. — Млъкна, сетне добави: — Или по-скоро онова, което е останало от цивилизацията.
— Откъде знаеш, че са там? — попита Джейк.
— По миризмата. Видях няколко градини, скрити зад планини от плевели, посадени нарочно, за да крият посевите. Забелязах най-малко една действаща вятърна мелница. Макар че това пак е само усещане… по-скоро като сянка на лицето ти, отколкото слънчева светлина. С течението на времето и вие тримата ще го изпитате.
— Мислиш ли, че са опасни? — попита Сузана.
Приближаваха се към полуразрушена постройка, която някога вероятно е била склад или магазин. Тя я огледа неспокойно, а ръката й се спусна към револвера.
— Ще ни ухапе ли непознато куче? — попита Стрелецът.
— Какво означава това? — заинтересува се Еди. — Мразя, когато говориш като Буда.
— Означава, че не знам — отвърна Роланд. — Кой е този Буда? Мъдър ли е като мен?
Еди дълго го гледа преди да се досети, че това беше една от редките му шеги.
— О, я стига — промърмори той, сетне забеляза, че се поусмихна.
Обърна се и отново забута инвалидната количка на Сузана, когато нещо друго привлече вниманието му.
— Хей, Джейк! — извика. — Мисля, че си намери приятел!
Момчето се огледа и усмивка озари лицето му. Мършавият скунк усърдно накуцваше на десетина метра зад тях, като от време на време подушваше тревите, растящи между разбитите камъни на Великия път.
3
Няколко часа по-късно Роланд им каза да спрат и да се подготвят.
— За какво? — попита Еди. Стрелецът го погледна.
— За всичко.
Беше около три часът следобед. Бях стигнали мястото, където Великият път се изкачваше по един дълъг, хълмист хребет, пресичащ диагонално равнината. Приличаше на гънка върху огромен чаршаф. Напред и надолу пътят минаваше през първия истински град, който виждаха. Изглеждаше изоставен, но Еди не беше забравил разговора тази сутрин. Въпросът на Роланд „Ще ни ухапе ли непознато куче?“ вече не му се струваше толкова налудничав.
— Джейк?
— Какво?
Младежът кимна към ръкохватката на рюгера, подаваща се от колана на Джейк.
— Искаш ли аз да го нося?
Джейк погледна Роланд, който кимна, все едно каза: „Ти решаваш.“
— Добре.
Момчето даде пистолета на Еди, после свали раницата от гърба си, порови в нея и извади пълнителя. Спомни си как беше претършувало чекмеджетата на баща си, докато го намери, но това му се струваше много, много отдавна. Напоследък споменът за живота му в Ню Йорк и ученическите му дни в „Пайпър“ наподобяваше гледка през обратната страна на телескоп.