— Това пивница ли е?
Сузана не знаеше защо шепне, но й се струваше неуместно да говори на висок глас. Все едно да свириш на банджо по време на погребение.
— Била е — отвърна Роланд. Не шепнеше, но говореше тихо и замислено.
Джейк вървеше до него и нервно се оглеждаше. Ко ги следваше на десет метра разстояние. Припкаше бързо, въртеше глава наляво и надясно като махало и разглеждаше сградите.
Сега Сузана също изпита чувството, че ги наблюдават. Точно както Роланд го бе описал — сякаш слънцето е помрачено от сянка.
— Има хора, нали? — прошепна.
Роланд кимна.
В североизточния ъгъл на кръстовището имаше сграда с надпис, който гласеше: „СТРАННОПРИЕМНИЦА“. С изключение на една църква с наклонена камбанария, това беше най-високата сграда в града — на три етажа. Тя погледна към нея и видя някаква сянка. Със сигурност беше лице, което се скри зад един от прозорците без стъкла. Изведнъж й се прииска да се махне. Роланд вървеше бавно, с премерени крачки и Сузана предполагаше, че има причина. Ако бързаха, онези, които ги наблюдаваха, щяха да си помислят, че са уплашени… и че са лесна плячка.
На кръстовището пресичащите се улици се разширяваха и образуваха площад, обрасъл с плевели и трева. По средата се издигаше каменна плоча, а над нея на ръждясал кабел висеше метална кутия.
Роланд и Джейк се приближиха до пътния знак. Бутайки количката на Сузана, Еди ги последва. Тревата изшумоля в спиците, а вятърът разроши косите й. Някъде на улицата пантата отново изскърца. Тя потрепери и приглади косите си.
— Иска ми се да побърза — тихо каза Еди. — Това място ме плаши.
Сузана кимна. Огледа площада и си представи един пазарен ден — видя как по тротоарите се движат тълпи от хора и важни дами пристъпват с кошници в ръце; видя каруцари и каруци, вдигащи задушливи облаци от жълт прахоляк, докато мъжете пришпорваха конете.
(Волове, бяха волове)
Представяше си ясно каруците. Прашни платнища бяха опънати върху бали платно и варели със смола. Виждаше впрегнатите волове, теглещи каруците търпеливо, мърдайки ушите си, когато мухите ги хапеха по огромните глави. Чуваше гласове, смях и дори пианото в бара.
„Сякаш съм живяла тук в предишния си живот“ — помисли тя.
Стрелецът се наведе над надписа на каменния пътен знак.
— Великият път — прочете той. — Луд, сто и шейсет колела.
— Колела ли? — попита Джейк.
— Стара мярка за разстояние.
— Чувал ли си за Луд? — попита Еди.
— Може би — отговори Стрелецът. — Когато бях много малък.
— Прилича на „луд“. Това име не ми харесва — каза Еди. — Може би е лош знак.
Джейк разглеждаше източната страна на камъка.
— Речен път. Странен надпис, но наистина пише така.
Еди погледна от другата страна на камъка.
— Пише „Джимтаун, четирийсет колела“. Това не беше ли родният град на Уейн Нютон, Роланд?
Роланд само го погледна.
— Ясно, да си затварям устата — каза младежът и забели очи.
На югозападния ъгъл на площада се намираше единствената каменна къща в града с ръждясали решетки на прозорците. „Комбинация между затвор и съдилище“ — помисли Сузана. Беше виждала подобни постройки на юг. Ако имаше и места за паркиране отпред, нямаше да откриеш разликата. На фасадата на сградата със светложълта боя пишеше нещо. Успя да го прочете и макар че не разбра смисъла, надписът я накара да изпита още по-голямо нетърпение да се махне от града. „СМЪРТ НА МЛАДИТЕ“, гласеше написаното. Посочи го на Роланд и попита:
— Какво означава това?
Той го прочете и поклати глава.
— Не знам.
Сузана отново се огледа. Сега площадът изглеждаше по-малък, а сградите сякаш се накланяха към тях.
— Кога ще се махнем оттук?
— Скоро.
Той се наведе и взе малък камък. Няколко пъти замислено го подхвърли в лявата си ръка, докато гледаше към закачената над каменния пътен знак метална кутия. Изопна ръка и след секунда Сузана разбра какво възнамеряваше да направи.
— Недей! — извика и потръпна от звука на собствения си уплашен глас.
Той не й обърна внимание, хвърли камъка и улучи кутията. Вътре се задвижи някакъв часовников механизъм и от страничния процеп изскочи зелено метално знаменце с петна от ръжда. Върху знамето с големи черни букви беше написано: „ТРЪГНИ“.