Старата вещица ги предвождаше. Подпирайки се на бастуна, тя вървеше накуцвайки към приятелите на Роланд и се взираше се в тях със зелените си като изумруди очи. Беззъбата й уста беше хлътнала. Краищата на шала й се вееха от лекия вятър. Погледът й се спря на Роланд.
— Здравей, Стрелецо! Добре дошъл! — Тя също говореше на Свещения език и подобно на Еди и Сузана Джейк разбра думите й, макар че в неговия свят биха прозвучали странно. — Добре дошъл в Ривър Кросинг!
Стрелецът също бе свалил шапката си и се поклони на жената, докосвайки три пъти бързо гърлото си с осакатената си дясна ръка.
— Благодаря, Стара майко.
Тя се изкикоти и Еди изведнъж разбра, че Роланд едновременно се беше пошегувал и й бе направил комплимент. Сега и той си помисли онова, което преди малко бе станало ясно на Сузана: „Ето какъв е бил… и как се е държал. Е, поне донякъде.“
— Може и да си Стрелец, но под дрехите си само още един глупав мъж — каза тя, но на езика на простолюдието.
Роланд отново се поклони.
— Красотата винаги ме е изумявала, майко.
Този път тя изграчи от смях. Ко се сви до крака на Джейк. Старицата с прашните, скъсани обувки политна назад и един от близнаците албиноси се втурна, за да я хване. Жената съумя да запази равновесие и го отпрати с величествен жест. Албиносът отстъпи.
— Надалече ли отиваш, Стрелецо?
Проницателните й зелени очи проблеснаха. Набръчканите й устни се раздвижиха.
— Да — отговори Роланд. — Тръгнали сме към Тъмната кула.
Останалите го погледнаха озадачено, а старицата се отдръпна ужасена и направи знака против злото.
— Съжалявам, че чувам това! — извика тя. — Досега никой, тръгнал да търси онова черно куче, не се е върнал! Така казваше дядо ми и неговият дядо! Нито един!
— Ка — търпеливо каза Стрелецът, сякаш тази дума обясняваше всичко… и Джейк започна да разбира, че наистина е така.
— Да — съгласи се тя. — Черното куче ка. Е, добре. Прави каквото трябва, върви по пътя си и умри, когато стигнеш до поляната сред дърветата. Ще хапнеш ли с нас парче хляб, преди да продължиш, Стрелецо? Ти и твоите рицари?
Роланд отново се поклони.
— Много време мина, откакто не сме делили трапезата си с други хора, Стара майко. Не можем да останем дълго, но ще приемем храната ви с благодарност и удоволствие.
Старицата се обърна към останалите. Заговори с дрезгав и кънтящ глас и от думите й — не от тона, с който бяха произнесени, а от смисъла на казаното — по гърба на Джейк полазиха ледени тръпки.
След злото и лошите дни белите отново се върнаха! Бъдете гостоприемни и вдигнете глави, защото доживяхте да видите как колелото на_ ка _се завъртя още веднъж!
6
Старицата, която се казваше леля Талита, ги поведе през градския площад към църквата с наклонената камбанария. Според избледнялата табела, издигаща се над обраслата с бурени морава, това беше църквата на вечната кръв. Върху надписа, който вече беше почти изтрит, със зелена боя беше написано: „СМЪРТ НА БЕЛОВЛАСИТЕ“.
Тя ги поведе през разрушената църква, бързо куцайки по централната пътека и между счупените, преобърнати пейки, Слязоха по няколко стъпала и се озоваха в кухня, която беше толкова различна от руините наоколо, че Сузана примига изненадана. Тук всичко беше безупречно чисто. Дървеният под беше стар, но старателно изчистен и намазан с восък, Черна печка заемаше цял ъгъл. Беше чиста, а подредените в тухлената ниша цепеници изглеждаха добре подбрани и сухи.
Към тях се присъединиха още трима старци — две жени и един накуцващ мъж с дървен крак и патерица. Две от жените се приближиха до бюфетите и се заловиха за работа. Трета отвори капака на печката и поднесе дълга клечка серен кибрит към вече подредените цепеници. Четвърта отвори една врата се спусна надолу по тесните стъпала към помещение, което приличаше на килер. През това време леля Талита заведе останалите в просторна стая в задната част на църквата, ахна с бастуна си към двете дървени маси, поставени под чисто, но дрипаво платнище, и двама албиноси понечиха да вдигнат едната маса.
— Хайде, Джейк — каза Еди. — Да им помогнем.
— Не! — възрази леля Талита. — Може да сме стари, но не ни трябва помощ! Все още не, младоци!