— На колко години сте, госпожо? — неочаквано попита Джейк.
Леля Талита го погледна удивена, после изграчи:
— Да ти кажа истината, момче, не си спомням. Сещам се, когато празнувах осемдесетгодишнината си на същото това място, но тогава на тази поляна имаше над петдесет човека, а Мърси още виждаше. — Погледът й се спря на скунка до краката на Джейк. Ко не отмести муцунка от глезена му, но я погледна със златистите си очи. — Господи, скунк! Отдавна не съм виждала скунк в компанията на хора… Изглежда са забравили времето, когато дружаха с човеците.
Един от близнаците албиноси се наведе да погали Ко. Животинчето се дръпна.
— Едно време пасяха стадата овце — обясни на Джейк Бил (или може би Тил). — Знаеше ли това, младежо?
Джейк поклати глава.
— Може ли да говори? — попита албиносът. — Навремето някои от тях говореха.
— Да, може. — Момчето погледна скунка, който отново беше сложил муцунката си на глезена му, след като ръцете на непознатия го бяха оставили на мира. — Кажи как се казваш, Ко.
Зверчето само го гледаше, без да издава звук.
— Ко! — подкани го Джейк, но животинчето мълчеше. Леко разочарован, Джейк погледна леля Талита, сетне близнаците. — Може да говори… но, предполагам, само когато иска.
— Това момче май не е оттук — обърна се леля Талита към Роланд. — Дрехите му са странни… очите му също.
— Отскоро е тук. — Стрелецът се усмихна на Джейк, който неуверено се усмихна в отговор. — След месец-два вече няма да изглежда странен.
— Така ли? Знам ли. Откъде е?
— Отдалеч. От много далеч. Тя кимна.
— И кога ще се връща?
— Никога — отвърна Джейк. — Сега тук е моят дом.
— Господ да се смили над теб тогава — каза тя, — защото слънцето залязва за този свят. Завинаги.
При тези думи Сузана се размърда неспокойно. Сложи ръка на стомаха си, сякаш я заболя.
— Сузи, добре ли си? — попита Еди.
Тя се опита да се усмихне, но безуспешно. Изглежда обичайната й смелост и самоувереност временно я бяха напуснали.
— Да, разбира се. Побиха ме тръпки за момент, това е всичко.
Леля Талита й хвърли изпитателен поглед, от който Сузана се почувства неудобно… после се усмихна.
— Тръпки ме побиха… Ха! Отдавна не съм чувала това.
— Баща ми често го повтаряше. — Сузана се усмихна на Еди, този път по-широко. — Вече ми мина. Чувствам се добре.
— Какво знаеш за големия град и за земите, простиращи се оттук дотам? — попита Роланд, отпивайки от кафето си. — Има ли Опустошители? А кои са онези другите — Беловласите и Младите?
Леля Талита дълбоко въздъхна.
8
— Много неща ще чуеш, Стрелецо, но едно знам със сигурност — градът е лошо място, особено за момчето. За всяко момче. Как мислиш, няма ли друг път, по който да го заобиколите и да продължите по-нататък?
Роланд вдигна глава и се загледа във вече познатите очертания на облаците, следващи пътя на Лъча. Беше невъзможно да не забележиш формата, подобна на река, в това ясно небе, простряло се над равнината.
— Може би — след дълго мълчание каза той, но в гласа му прозвуча странна несигурност. — Мисля, че можем да заобиколим Луд от югозапад и да поемем по пътя на Лъча от другата страна.
— Значи следвате Лъча. Така и предполагах.
Еди установи, че надеждата му да намерят помощ в града се засили. Надяваше се да открият добри хора, които да им покажат верния път и може би да им разкажат малко повече за Тъмната кула и как да стигнат до нея. Например онези, които наричаха Беловласи — вероятно бяха някакви мъдри стари елфи.
Вярно, барабаните бяха зловещи и му напомняха за евтините приключенски филми, които двамата с Хенри гледаха по телевизията. В тях от митичните изчезнали градове, които изследователите търсеха, бяха останали само руини, а жителите им се бяха превърнали в кръвожадни канибали. Но той смяташе, че е невъзможно това да се е случило с град, който поне от разстояние приличаше толкова много на Ню Йорк. Ако нямаше мъдри стари елфи или други добри хора, със сигурност щеше да има поне книги. Да, Роланд бе казал каква рядкост е хартията на този свят, но всеки град, в който Еди беше ходил, беше отрупан с книги. Можеше да намерят дори някакво превозно средство, например джип. Това вероятно беше глупава мечта, но когато ти предстои да изминеш хиляди километри през непознати земи, надеждата е необходима, дори само за да поддържа духа. И всичко това не беше ли поне възможно, по дяволите?