— Знаеш легендата за Икар?
— Да, госпожице — каза той, явно изненадан, че това й се струва толкова странно. — Направил си е крила от восък.
— Детински истории — пренебрежително каза леля Талита. — Знам, че вечните свещи съществуват, защото съм ги виждала с очите си, когато бях малко момиче. Може би все още светят от време на време. Да. Вярвам на онези, които казват, че са ги забелязвали в ясна нощ, въпреки че аз самата не съм ги виждала от много отдавна. Но никой човек не е летял, нито дори Великите старци.
Независимо от всичко в града наистина бяха съществували странни машини, предназначени да извършват особени и понякога опасни неща. Много от тях сигурно още работеха, но възрастните близнаци казаха, че никой в града не може да ги включи, защото от години не ги бяха чували да работят.
„Това може да се промени — помисли Еди и очите му блеснаха. — Ако, разбира се, се намери някой предприемчив млад мъж, любител на пътешествията, който не разбира почти нищо от странни машини и вечни свещи. Само ще трябва да натисне бутона. Наистина може да се окаже лесно. Е, може да изгорят няколко бушона — помислете за това, приятели и съседи! Ще ги заменим с дузина бушони от четиристотин ампера и градът ще светне като по време на фестивал, организиран от фирмата «Рено»!“
Сузана го сръга с лакът и тихо попита защо се усмихва. Еди поклати глава и постави пръст на устните си, което предизвика раздразнения поглед на неговата любима. През това време албиносите продължаваха историята си.
Преди четири-пет поколения, разказваха те, градът все още бил населен и цивилизован, въпреки че жителите карали фургони и каруци по широките булеварди, които Великите старци построили за приказните си превозни средства, движещи се без коне. Гражданите били занаятчии и търговията по реката и отвъд нея процъфтявала.
— Отвъд нея? — попита Роланд.
— Мостът над Сенд все още е на мястото си — обясни леля Талита, — или поне беше преди двайсет години.
— Да, старият Бил Мъфин и момчето му го видяха преди десет години — потвърди Си, обаждайки се за пръв път от началото на разговора.
— Какъв мост? — попита Стрелецът.
— Голям, от стоманени кабели. Извисява се в небето като паяжина на огромен паяк — отговори единият от близнаците, после стеснително добави: — Иска ми се да го видя отново преди да умра.
— Сигурно вече е паднал. Прав му път. Дяволска работа — решително заяви леля Талита, после се обърна към близналите. — Кажи им какво стана после и защо сега градът е толкова опасен. Не говоря за духовете, които може би го обитават, и се кълна, че са там. Тези хора искат да продължат то пътя си, а слънцето вече клони на запад.
10
Останалата част на историята представляваше поредната версия, която Роланд от Гилеад бе слушал много пъти, и до известна степен бе преживял. Беше разпокъсана и неясна и несъмнено примесена с митове и невярна информация. Развитието й бе изопачено от странните промени — както във времето, така и в пространството, които сега ставаха в света. Целият разказ можеше да се вмести в едно-единствено изречение — „Едно време имаше свят, който познавахме, но той се промени“.
Възрастните хора от Ривър Кросинг бяха чували за Гилеад колкото Роланд — за Речното баронство, а името на Джон Фарсън, човекът, който беше причинил разрушения и анархия в страната на Роланд, не означаваше нищо за тях, но историите за миналото на света си приличаха… Бяха твърде сходни, за се окажат случайно съвпадение.
Преди триста-четиристотин години в Гарлан или по-вероятно в една по-далечна земя на име Порла — бе избухнала велика гражданска война. Вълните й бавно бяха достигнали до други земи и бяха причинили анархия и раздори. Малко кралства бяха успели да устоят на тези бавни вълни и анархията се беше настанила в тази част на света така необратимо, както след залеза идва нощта. По пътищата марширували цели армии. Понякога атакували, друг път отстъпвали, но общото било едно — смут и липса на дълготрайни цели. С течение на времето се разпадали на по-малки групи, които от своя страна се израждали до скитащи Опустошители. Търговията западнала, после съвсем замряла. Пътуването от неудобно се превърнало в опасно. Накрая станало невъзможно. Връзките с града отслабвали и преди сто и двадесет години напълно изчезнали.