Подобно на стотици други градове, през които Роланд бе минавал — първо с Кътбърт, после с другите стрелци от Гилеад и накрая сам, търсейки човека в черно — Ривър Кросинг беше откъснат от останалия свят и оставен на собствената си съдба.
Внезапно Си се изправи. Гласът му моментално прикова вниманието на пътешествениците. Беше дрезгав и равномерен като на роден разказвач на приказки. Приличаше на един от онези святи глупци, които от раждането си смесваха спомени и измислици в мечти — великолепни, въздушни и безгрижни като паяжини, опръскани с капчици роса.
— За последен път платихме налог на Баронския замък по времето на пра-прадядо ми — каза той. — Двайсет и шест мъже отидоха с пълен фургон с кожи. По онова време вече нямаше монети, разбира се, и кожите бяха най-доброто, което можеха да предложат. Пътуването беше дълго и опасно, почти осемдесет колела. Шестима умряха по пътя. Половината бяха убити от Опустошители, тръгнали на война към града, а останалите умряха от болести или от дяволска трева. Когато най-после пристигнали, намерили замъкът изоставен. Имало само врани и косове. Стените били разрушени и дворът бил обрасъл в трева. В полетата на запад от замъка се разразили жестоки битки. Били побелели от кости и почервенели от ръждясали доспехи. Така каза пра-прадядо ми. От устата на онези, които паднали там, се чували гласове на демони. Селото било изгорено до основи, а по стените на замъка били закачени хиляди черепи. Нашите хора оставили кожите при разбитата желязна порта — никой не се осмелил да влезе в място, където бродели духове и стенели призраци — и се отправил към дома си. Още десет човека умрели на връщане, така че тръгнали двадесет и шест, а се върнали десет. Един от тях бил пра-прадядо ми… после заболя от трихофития, от която не можа да се излекува. Казаха, че било лъчева болест. Знам ли. След това, Стрелецо, никой не е напускал града. Живеем съвсем изолирани.
Постепенно свикнали с нападенията на опустошителите, продължи Си с дрезгавия си, но мелодичен глас. Поставили стражи. Бандите винаги се появявали от югоизток, движели се по Великия път и следвали пътеката на Лъча. Отивали да участват във войната, която бушувала в Луд. Когато ги видели да се приближават, жителите на града бързо се скривали в убежището, изкопано под църквата. Не възстановявали разрушените сгради, за да не привлекат вниманието на бродещите разбойници. Мнозина и без това не проявявали любопитство и преминавали в галоп през града. На раменете им били преметнати лъкове и стрели. Бързали към местата, където се извършвали убийства.
— За коя война говориш? — попита Роланд.
— И какво е онова биене на барабани? — намеси се Еди. Близнаците отново размениха почти суеверни погледи.
— Не знаем за никакви Божи барабани — отговори Си. — Не сме ги видели, нито чули. А войната в града…
Първоначално войната се водела между опустошителите и престъпниците, обявени извън закона, срещу свободния съюз на занаятчиите и „производителите“, които живеели в града. Гражданите решили да се бият и да не позволят на опустошителите да плячкосват, да изгарят магазините им и да оставят живите във Великата пустош, където със сигурност щели да умрат. Няколко години успешно защитавали Луд от злите, но лошо организирани банди, които атакували по моста или с лодки.
— Гражданите използвали старите оръжия — каза един от близнаците — и въпреки че ги превъзхождали по численост, Опустошителите не успявали да направят нищо срещу това оръжие със своите лъкове, топори и боздугани.
— Искаш да кажеш, че жителите на града използвали пистолети? — попита Еди.
Единият от албиносите кимна.
— Да, и не само пистолети. Имало неща, които изхвърляли огнени топки на повече от километър и половина. Причинявали експлозии като от динамит, но още по-силни. Престъпниците — сега ги наричат Беловласите — били безсилни и единственото, което можели да направят, било да устройва засади отвъд реката.
Всъщност Луд останал последният укрепен град в стария свят. Най-умните и най-способните хора от околността идвали там по един или по двама. Промъкването през многобройните лагери и гранични линии било последното изпитание за новодошлите. Повечето преминавали невъоръжени през моста и онези, които успеели да се доберат дотам, били допускани вътре. Някои не умеели да вършат нищо, но на онези, които имали някакъв занаят, професия или достатъчно ум в главата си, за да се научат на нещо, им позволявали да останат. Особено много се ценели знанията в областта на земеделието. Говорело се, че всеки голям парк в Луд бил превърнат в зеленчукова градина, иначе хората щели да умрат от глад сред стъклените кули и метални алеи. Великите старейшини вече си били отишли от този свят, а оставените от тях безмълвни машини не ставали за ядене.