— Да — потвърди леля Талита. Погледът й беше отнесен и замечтан. — После се появяваше Блейн Моно. Проблясваше на слънцето. Носът му приличаше на патроните в револвера ти, Стрелецо. Беше дълъг около две колела. Знам, че звучи невероятно, и може би е така, ала тогава бяхме млади и зелени и нещата изглеждаха различно. Но все пак си мисля, че наистина беше толкова дълъг, защото сякаш стигаше чак до хоризонта. Движеше се бързо, беше нисък и изчезваше, преди да си го разгледал добре. Понякога, когато времето беше лошо и имаше мъгла, той се появяваше от запад и изсвирваше пронизително. Друг път идваше през нощта и пред себе си разпръскваше силна бяла светлина, а писъкът му събуждаше всички. Беше като тръба, която можеше да вдигне и мъртвите в деня на Страшния съд.
— Кажи им за грохота, Си! — с треперещи от страхопочитание гласове казаха Бил и Тил. — Разкажи им за оглушителния взрив, който се чуваше след това!
— Да, точно дотам бях стигнал — леко раздразнен отговори Си. — След като отминеше, настъпваше няколко секунди тишина… понякога дори цяла минута… и после се чуваше такава експлозия, че дъските започваха да тракат, чашите падаха от полиците и дори стъклата на прозорците се чупеха. Но никой никога не видя искри или огън. Сякаш беше експлозия в света на духовете.
Еди докосна Сузана по рамото и когато тя се обърна към него, устните му беззвучно изрекоха: „Свръхзвукова бомба“. Това беше невероятно — нямаше влак, който да се движи по-бързо от скоростта на звука, но в същото време това беше единственото смислено обяснение.
Тя кимна и се обърна към Си.
— Това е единствената машина, направена от Великите старци, която съм виждал — тихо каза той, — и ако влакът не е дяволска работа, значи дяволи не съществуват. Последният път, когато го видях, беше през пролетта на сватбата ми с Мърси. Трябва да е било преди шестдесет години.
— Седемдесет — властно заяви леля Талита.
— И после влакът отиваше в града — каза Роланд. — От онази страна, от която ние дойдохме… от запад… от гората.
— Да — неочаквано се разнесе нов глас, — но имаше и още един… който излизаше от града… и може би още се движи.
12
Обърнаха се. Мърси бавно вървеше към тях с протегнати ръце.
Си тромаво стана, забърза към нея и я хвана за ръката. Мърси го прегърна през кръста и двамата застанаха един до друг като най-възрастните младоженци на света.
— Леля каза да пиеш кафето си вътре — рече той.
— Отдавна съм си изпила кафето. Горчиво е и не го обичам. Пък и исках да чуя разговора — отговори тя, вдигна треперещ пръст и посочи Роланд. — Исках да чуя неговия глас. Много е весел.
— Моля за прошка, лельо — каза Си, боязливо поглеждайки старицата. — Тя никога не се е грижила за друг и годините не са я променили.
Леля Талита погледна Роланд, който едва забележимо кимна.
— Нека да дойде при нас — каза тя.
Си заведе Мърси до масата, като през цялото време я гълчеше. Тя само надничаше над рамото му с незрящите си очи. Устните й бяха стиснати в непокорна линия.
Си я настани и леля Талита се понаведе и попита:
— Имаш ли да кажеш нещо, стара сестро, или само ще тракаш с ченето?
— Чувам всичко. Слухът ми е остър както винаги, Талита… дори по-остър.
Роланд посегна към колана си. Когато вдигна ръка, държеше патрон. Подхвърли го на Сузана, която го улови.
— Чу ли? — попита той.
— Достатъчно ясно — отговори Мърси, обръщайки глава по посока на гласа му, — за да разбера, че ти току-що хвърли нещо. На онази с кафявата кожа. Нещо малко. Какво беше, Стрелецо? Бисквита ли?
— Почти позна — усмихна се той. — Наистина чуваш добре. Какво искаше да ни кажеш?
— Има още един Моно — отговори тя, — освен ако не е същият, но върви в друга посока. И в двата случая по всеки маршрут върви по един Моно… поне допреди седем-осем години беше така. Чувах го да излиза от града и да се отправя към дивата пустош.
— Глупости! — възкликна единият от албиносите близнаци.
— Нищо не отива в дивата пустош. Нищо не може да живее там.
Мърси обърна лице към него.
— Жив ли е влакът, Тил Тъдбъри? — попита тя. — Локомотивът разболява ли се? Подува ли се? Повръща ли?
„Е, имаше една мечка…“ — накани се да каже Еди. Размисли и реши, че е по-добре да не се обажда.