— Щяхме да го чуем — разгорещено настоя другият близнак.
— Шумът, за който Си разказва…
Е, този не бучеше — призна Мърси, — но чувах някакъв друг звук, сякаш наблизо бе паднала мълния. Чувах го, когато вятърът беше силен и духаше от града. Веднъж чух и тътена. Идваше отдалеч. В нощта, когато дойде Големия вятър, едва не издуха камбанарията на църквата. Трябва да е било на двеста колела оттук. Може би на сто и петдесет.
— Глупости! — едновременно извикаха близнаците. — Бръщолевиш празни приказки!
— Затваряй си устата, Бил Тъдбъри! Пък и не можеш да кажеш на една дама, че бръщолеви глупости. Защо…
— Престани, Мърси! — изсъска Си, но Еди не слушаше тази размяна на груби любезности.
Онова, което сляпата жена бе казала, имаше смисъл за него. Разбира се, нямаше свръхзвукова бомба, нито влак, започнал пътя си от Луд. Не можеше да си спомни точно каква е скоростта на звука, но предполагаше, че е около хиляда километра в час. На един потеглящ влак щеше да му е нужно известно време, за да набере такава скорост и когато го стореше, вече никой нямаше да може да го чува… освен ако условията не са подходящи, както Мърси твърдеше, че се е случило в нощта, когато е дошъл Големият вятър… каквото и да означаваше това.
Имаше и други вероятности.
Блейн Моно не беше джип, но може би…
— Не си чувала звука на онзи друг влак от седем-осем години, така ли? — попита Роланд. — Сигурна ли си, че не е било по-отдавна?
— Не може да е било — отговори тя, — защото последният път беше в годината, когато старият Бил Мъфин се разболя. Нещо в кръвта. Горкият Бил!
— Но това беше почти преди десет години — със странно нежен глас се намеси леля Талита.
— Защо не си казала досега, че си чула такова нещо? — попита Си и погледна Стрелеца. — Не може да вярваш на всичко, което тя говори, господарю… Моята Мърси все иска да бъде в центъра на вниманието.
— Дърт глупак! — извика тя и го плесна по ръката. — Не исках да го кажа, за да не засенча историята, с която ти толкова много се гордееш. Но сега, щом е толкова важно, ще го кажа.
— Вярвам ти — каза Роланд, — но сигурна ли си, че оттогава не си чувала звуците на Моно?
— Не, не съм. Предполагам, че най-после е стигнал до края на пътя си.
— Дали е така? — замислено промълви Роланд. Вторачи се в масата и се замисли, като изведнъж сякаш се отдалечи от всички останали.
13
След половин час отново отидоха на градския площад. Сузана седеше в инвалидната количка, Джейк оправяше ремъците на раницата си, а Ко се бе изправил на задните си крака и внимателно го наблюдаваше. Изглежда, само старей-шините бяха присъствали на обяда в малкия рай зад Църквата на вечната кръв, защото на площада чакаха още десетина човека. Погледите им само се спряха на Сузана и се задържаха върху Джейк. Младостта му очевидно им беше по-интересна от черната й кожа. Но явно бяха дошли да видят Роланд. Учудените им очи бяха изпълнени със страхопочитание.
„Той е жива останка от миналото, което познават само от приказките — помисли Сузана. — Гледат го така, сякаш е светец, решил да се отбие в събота на вечеря при свещеника и да им разкаже как е вървял край Галилейско море с Исус“
Ритуалът, сложил край на обяда, се повтори, но този път участва всеки, който бе останат в Ривър Кросинг. Тътрейки крака, хората се строиха в редица. Ръкуваха се с Еди и със Сузана и целуваха Джейк по челото, а сетне коленичеха пред Стрелеца, за да ги докосне и благослови. Мърси го прегърна и притисна незрящото си лице до гърдите му. Той също я прегърна и й благодари за новината, която бе съобщила.
— Няма ли да прекараш нощта с нас, Стрелецо? Слънцето залязва и сигурно отдавна не си нощувал под покрив.
— Така е, но трябва да вървим. Благодаря.
— Ще дойдеш ли пак, Стрелецо?
— Да — отговори Роланд, но Еди не трябваше да поглежда приятеля си, за да разбере, че шансовете са малки. — Ако можем.
Тя го прегърна за последен път, после отмина, сложила ръка на загорялото от слънцето рамо на Си.
— Довиждане.
Леля Талита дойде последна. Понечи да коленичи, но Роланд я хвана за раменете.
— Не го прави. — И пред смаяните очи на Еди той коленичи пред нея в прахоляка. — Ще ме благословиш ли, стара майко? Ще благословиш ли всички нас, преди да продължим пътя си?