— „Цип“ ли? — попита Джейк. — Колко глупаво име за песен.
— И смешно — добави Еди. — Но не е от твоето време, приятел.
— По-добре да лягаме — обади се Роланд. — Утрото настъпва рано.
— Не мога да спя от онези барабани — рече Еди. Поколеба се, после каза нещо, което не му излизаше от главата, откакто измъкна пребледнелия и пищящ Джейк през вратата на този свят: — Не мислиш ли, че е време всеки да разкаже историята си, Роланд? Може би ще установим, че знаем повече, отколкото предполагаме.
— Да, време е. Но не през нощта.
Роланд се обърна на другата страна, зави се с одеялото и сякаш заспа.
— Господи — възкликна Еди. — Рече и отсече. И възмутено свирна през зъби.
— Има право — намеси се Сузана. — Хайде, заспивай. Еди се ухили и я целуна по носа.
— Добре, момче.
След пет минути със Сузана бяха глухи за света, независимо от барабаните. Но Джейк установи, че вече не му се спи. Лежеше, гледаше странните звезди и слушаше равномерното, ритмично пулсиране, идващо от мрака. Може би бяха Младите, които танцуваха безумен танц, докарвайки се до състояние на самоубийствена лудост, за да извършат жертвоприношение.
Замисли се за Блейн Моно — влак, толкова бърз, че пътуваше като свръхзвукова бомба из огромния, населен с духове свят. Това, естествено, го накара да се сети за Чарли Пуф-Паф, който беше пенсиониран и забравен като излязъл от употреба след появата на повия „Бърлингтънски зефир“. Спомни си изражението на Чарли — привидно весело и приятно, но всъщност съвсем друго. Замисли се за железопътната компания „Среден свят“ и за пустеещите земи между Сейнт Луис и Топика. Чарли беше готов да тръгне, когато господин Мартин имаше нужда от него. Пуф-Паф надуваше свирката си и сам си слагаше въглища. Отново се запита дали инженерът Боб не бе повредил умишлено „Бърлингтънски зефир“, за да даде още една възможност на любимия си Чарли. Най-после ритмичните барабани престанаха да бият така внезапно, както бяха започнали, и той се унесе в сън.
16
Сънува, но не чудовището от мазилката.
Стоеше на черна магистрата някъде в дивата пустош на Западен Мисури. Ко беше с него. От двете страни на пътя бяха наредени предупредителни сигнали — бели хиксове с червени светлини в средата. Лампите мигаха и звънците дрънчаха.
От югоизток се чу бръмчене, което постепенно се усили. Звучеше като светкавица в бутилка.
„Идва“ — каза той на Ко.
„Ва“ — съгласи се скункът.
И изведнъж в равнината пред тях се появи огромно розово същество с аеродинамична форма. Двете предни стъкла, които блестяха на слънцето, приличаха на очи.
„Не задавай тъпи въпроси — каза Джейк на Ко. — Това нещо няма да играе глупави игри. Това е кошмарен влак и се казва Блейн.“
Неочаквано Ко скочи на релсите и приклекна с прилепнали назад уши. Златистите му очи блестяха. Зъбите му бяха оголени в отчаяно ръмжене.
„Не! — изкрещя Джейк. — Не, Ко!“
Но зверчето не му обърна внимание. Розовият „куршум“ се устреми към малкия, предизвикателен скунк и бръмченето сякаш запълзя по кожата на Джейк. От носа му потече кръв, а пломбите му се разклатиха.
Джейк се хвърли към Ко. Блейн Моно (или беше Чарли Пуф-Паф?) връхлетя върху тях. Момчето се събуди. Трепереше и беше обляно в пот. Нощта го притискаше като осезаема тежест. Обърна се на другата страна и трескаво протегна ръка към Ко. За един ужасен миг помисли, че скункът го няма, но после пръстите му напипаха меката като коприна козина. Зверчето изписка и го погледна със сънено любопитство.
— Всичко е наред — с пресъхнало гърло прошепна Джейк.
— Няма влак. Беше само сън. Заспивай, момко.
— Ко — повтори животинчето и отново затвори очи.
Джейк легна по гръб и се загледа в звездите. „Блейн е опасен — помисли си. — Много опасен“
Може би.
„Никакво може би!“ — като обезумяло настоя съзнанието му.
Добре, Блейн беше опасен. Но в последното есе на Джейк пишеше и още нещо по въпроса, нали?
„Блейн е истината“