— О, Боже, каква бъркотия! — прошепна Джейк.
Затвори очи и след секунда заспа. Този път не сънува нищо.
17
По обяд на следващия ден стигнаха до върха на поредния хребет и за пръв път видяха моста. Пресичаше река Сенд там, където коритото й се стесняваше, завиваше на юг и минаваше пред града.
— Исусе! — промълви Еди. — Не ти ли се вижда познат, Сузи?
— Да.
— А на теб, Джейк?
— Да… Прилича на мост „Джордж Вашингтон“.
— Така е — съгласи се Еди.
— Но какво прави мост „Джордж Вашингтон“ в Мисури? — зачуди се Джейк.
Еди го погледна.
— Къде?
Момчето се смути.
— Искам да кажа в Средния свят.
Еди го погледна по-изпитателно от всякога.
— Откъде знаеш, че това е Средният свят? Не беше с нас, когато се натъкнахме на онзи пътен знак.
Джейк пъхна ръце в джобовете и се вторачи в мокасините си.
— Сънувах го. Да не мислиш, че съм го видял в някоя туристическа агенция?
Роланд докосна рамото на Еди.
— Остави това засега.
Младежът го погледна и кимна.
— Гледаха моста още малко. Трябваше им време, за да свикнат с градския пейзаж. Но имаше и нещо непознато, някакви мъгляви очертания в синьото утринно небе. Роланд различи четири невероятно високи метални кули — по една в двата края на моста и две в средата. Между тях в дълги сводове се простираха гигантски кабели. Към основите на моста се спускаха множество вертикални линии — други кабели или метални подпори. Но Роланд видя и празноти и след известно време осъзна, че мостът вече не е абсолютно хоризонтален.
— Скоро ще падне в реката — отбеляза той.
Може би — неохотно се съгласи Еди, — но на мен не ми се вижда в толкова лошо състояние.
Роланд въздъхна.
— Не възлагай толкова големи надежди.
— Какво искаш да кажеш?
Еди долови докачливостта в собствения си глас, но вече беше късно да се поправи.
— Трябва да вярваш на очите си, Еди. Това е всичко. Когато бях малък, имаше една поговорка: „Само глупакът вярва, че сънува, преди да се е събудил.“ Разбираш ли?
Младежът усети, че ироничният отговор е на езика му, но след кратка вътрешна борба го преглътна. Макар и несъзнателно, по някакъв начин Роланд го караше да се чувства като дете.
— Да — отговори. — Майка ми обичаше да казва нещо подобно.
— Какво?
— Надявай се за най-доброто и очаквай най-лошото — намусен отговори той.
Лицето на Роланд засия в усмивка.
— Мисля, че любимата поговорка на майка ти ми харесва повече.
— Но той е още там! — избухна младежът. — Може би има разрушения, но още съществува. Толкова ли е лошо да се надяваме, че там може да намерим някои неща, които ще ни помогнат? Или хора, които ще ни нахранят и ще разговарят с нас като старците в Ривър Кросинг, вместо да стрелят? Толкова ли е лошо да се надяваме, че може да ни провърви?
По време на последвалата тишина той смутен осъзна, че бе произнесъл цяла реч.
— Не. — В гласа на Роланд прозвуча добротата, която винаги изненадваше Еди, щом я чуеше. — Не е лошо да се надяваш.
Стрелецът изгледа всички като човек, събуждащ се от дълбок сън, и добави:
— За днес вървяхме достатъчно. Време е да поговорим. Напусна пътя и тръгна през високите треви, без да се обръща. След миг останалите трима го последваха.
18
Преди да се запознаят с възрастните хора от Ривър Кросинг, Сузана виждаше Роланд като герой от телевизионните филми, които рядко гледаше. „Шайен“, „Човекът с пушката“ и, разбира се, първообразът на всички, „Барутен дим“. Беше го слушала с баща си като радиопиеса, преди да го филмират за телевизията. Замисли се колко чужда би била на Еди и на Джейк идеята за радиодрама и се усмихна. Роланд не бе живял само в един свят. Спомни си думите на разказвача в началото на предаването. „Това кара човек да бъде бдителен… и малко самотен.“
До посещението в Ривър Кросинг представата й за Роланд беше точно такава. Не беше широкоплещест и висок като героите в онези филми и лицето му беше по-скоро на уморен поет, отколкото на въдворител на закона от Дивия запад, но го бе видяла и в ролята на мним полицай, чиято единствена мисия в живота беше да раздава правосъдие.
Сега разбра, че Роланд е нещо много повече от ченге, предприело поход към края на света. Беше дипломат, посредник, вероятно дори учител. Преди всичко беше „добрият войник“ — цивилизована сила, която не позволяваше на хората да се избиват постоянно, за да има време и за известен прогрес. В миналото е бил по-скоро странстващ рицар, отколкото ловец. И в много отношения бе останал същият. Хората от Ривър Кросинг със сигурност мислеха така. Пред кого друг биха коленичили в прахоляка, за да искат благословия?