— Как можеш да осъзнаеш нещо, в което не вярваш? — попита Еди.
Роланд се усмихна.
— Просто го възприемай.
— Това и правя.
— Роланд? — обади се Джейк. — Мислиш ли, че Ко е част от нашия ка-тет!
Сузана се усмихна, но Роланд — не.
— В момента не съм готов дори да отгатна, но ще ти кажа, че много мисля за твоя космат приятел._ Ка _не управлява всички и стават случайни съвпадения… но внезапната поява на един скунк, който още помни хората, не ми се вижда случайност.
Огледа ги и продължи:
— Ще започна пръв. Еди ще говори след мен — оттам, откъдето свърша. После Сузана. Джейк, ти ще разказваш последен. Съгласни ли сте?
Те кимнаха.
— Чудесно. Ние сме ка-тет. Един от многото. Нека разговорът да започне.
20
Разговорът продължи и след залез слънце. Спряха само за да се нахранят. Накрая Еди имаше чувството, че се е боксирал дванайсет тежки рунда с Рей Ленард Сладура. Вече не се съмняваше, че „осъзнават кеф“, както се изрази Роланд. Двамата с Джейк изглежда виждаха в съня си живота на другия, сякаш бяха две половини на едно цяло.
Роланд започна с онова, което се бе случило в планината, където беше свършил първият живот на Джейк в този свят. Разказа за разговора си с човека в черно и за загадъчните думи на Уолтър за Звяра и за някого на име Безсмъртен странник. За странния страшен сън, в който цялата вселена беше погълната от лъч фантастична бяла светлина. И как в края на съня бе останал само стрък пурпурна трева.
Еди поглеждаше крадешком Джейк. Беше поразен от знанието, от разбирането в очите на момчето.
21
Стрелецът бе разказал части от историята на Еди по време на делириума си, но за Сузана всичко беше непознато. Тя слушаше с широко отворени очи. Докато Роланд повтаряше нещата, които Уолтър му бе казал, Сузана видя проблясъци от нейния свят — досущ отражения в счупено огледало: автомобили, рак, ракети до луната, изкуствено осеменяване. Нямаше представа кой е Звярът, но името Безсмъртен странник й беше познато като вариант на Мерлин магьосникът, който „дирижирал кариерата“ на крал Артур. Ставаше все по-любопитно.
Роланд разказа как се е събудил и е намерил Уолтър, който бил мъртъв от много години. Времето някак бе излетяло напред, вероятно със сто или с петстотин години. Джейк слушаше като омагьосан, докато Стрелецът обясняваше как е стигнал до Западно море, как е загубил два от пръстите на дясната си ръка и как е привлякъл Еди и Сузана, преди да срещне третата тъмна личност — Джак Морт.
Стрелецът направи знак на Еди, който продължи разказа с идването на голямата мечка.
Шардик ли? — прекъсна го Джейк. — Но това е име на книга. В нашия свят. Написана е от автора на онази известна книга за зайците…
— Ричард Адамс! — извика Еди. — И книгата се казва „Потъването на кораба“. Знаех това име. — Но как е станало така, Роланд? Как хората в твоя свят са знаели неща от нашия?
— Нали има врати. Вече видяхме четири от тях. Мислиш ли, че преди не са съществували и няма да съществуват?
— Но…
— Всеки от нас е виждал следи от другия свят. Когато бях в твоя град, Ню Йорк… аз видях следите от моя свят в твоя. Видях стрелци. Повечето бяха отпуснати и бавни, но бяха стрелци, явно членове на своя древен ка-тет.
— Роланд, това бяха само ченгета. Не можеха да стъпят на малкия ти пръст.
— Не и последният. Когато с Джак Морт бяхме в подземната станция на метрото, той едва не ме повали. Ако не беше късметът ми — кремъка и огнивото на Морт, щеше да го направи… Видях очите му. Той помнеше лицето на баща си. А после… спомняш ли си името на нощния клуб на Балазар?
— Разбира се — смутен отговори Еди. — „Наклонената кула“. Но може би беше случайно съвпадение. Сам каза, че_ ка _не управлява всичко.
Роланд кимна.
— Ти си като Кътбърт. Спомням си нещо, което той ми каза, когато бяхме деца. Смятахме да отидем посред нощ в гробището, но Алан не искаше. Страхувал се, че ще оскверни сенките на прародителите си. Кътбърт му се присмя. Не вярвал в духове, докато не захапел някой от тях.
— Браво на него! — възкликна Еди.
Роланд се усмихна.