Докато разказваше, говорейки вече много по-бавно, Джейк установи, че Стрелецът бе прав — можеше да си спомни всичко. Паметта му се проясни, докато накрая сякаш отново го преживя. Разказа им за знака, на който пишеше, че на мястото, където е бил магазинът за сувенири на Том и Джери, е запланувано да се построи някаква сграда на име „Залива на костенурката“. Спомни си дори стихчето, написано със спрей на оградата, и го издекламира:
— „Мислите й бяха бавни, но винаги добри. Всички във ума си ни държи“ — промълви Сузана. — Така ли беше, Роланд?
— Кое? — попита Джейк.
— Едно стихотворение, което знаех като дете — отговори Роланд. — Това е друга връзка, която наистина ни казва нещо, макар да не съм сигурен дали е необходимо да го знаем… и все пак малко знания може да ни послужат.
— Дванадесет порти, свързани с Лъча — каза Еди. — Започнахме с Мечешката. Ще отидем само до средата, до Кулата, но ако стигнем чак до другия край, ще се озовем пред портата на Костенурката, нали?
Роланд кимна.
— Сигурен съм.
— Портата на Костенурката — замислено повтори Джейк, сякаш вкусваше думата.
После завърши разказа си с великолепния глас, с прозрението си, че навсякъде има лица и истории, и с нарастващата си убеденост, че се е натъкнал на нещо, което много прилича на същността на живота. Накрая пак им обясни как бе намерил ключа и видял розата. Преживявайки отново всичко, заплака, макар да не го съзнаваше.
— Когато се разтвори, в средата съзрях най-яркото жълто, което съм виждал през живота си. Отначало помислих, че е цветен прашец. Всичко на онова запустяло място изглеждаше ярко. Дори старите опаковки от бонбони и бирените бутилки ми се струваха като произведения на изкуството. Едва тогава осъзнах, че е слънце. Знам, че е звучи налудничаво, но беше точно така. Само че не беше едно, а…
— Всички слънца — промълви Роланд. — Всичко истинско.
— Да. Но и нещо не беше наред. Не мога да обясня какво. Приличаше на биене на сърце, което имаше някакво заболяване. После припаднах.
23
— И ти видя същото в края на съня си, нали, Роланд? — попита Сузана. Гласът й бе притихнал от страхопочитание.
— Стръкът трева… Сторило ти се е, че е пурпурен, защото е бил напръскан с боя.
— Не разбираш — намеси се Джейк. — Наистина беше пурпурен. Не бях виждал такава трева. Боята беше само камуфлаж. Така, както Портиерът се бе маскирал, за да прилича на стара запустяла къща.
Слънцето бе стигнало до хоризонта. Роланд помоли Джейк да им покаже „Чарли Пуф-Паф“ и да им я прочете. Джейк извади книгата. Еди и Сузана дълго разглеждаха корицата.
— Притежавах тази книга като малък — промълви младежът.
— После, когато станах на четири години, се преместихме от Куинс в Бруклин и я изгубих. Не си спомням картинката на корицата. И изпитвах същите чувства като теб, Джейк. Не ми харесваше.
Сузана вдигна очи към Еди.
— И аз имах същата книга. Как бих могла да забравя момиченцето, което се казваше като мен… Макар че в онези дни това беше бащиното ми име. И аз изпитвах същото към влака. Не ми харесваше и не му вярвах. Мислех, че усмивката му е лицемерна.
Роланд набързо погледа книгата и я върна на Сузана.
— И ти ли я изгуби? — Да.
— Обзалагам се, че знам кога — рече Еди. Тя кимна.
— Случи се, след като онзи човек пусна тухлата на главата ми. Книгата беше у мен, когато отидохме на сватбата на Синята леля. Спомням си, защото все питах татко, дали ни тегли Чарли Пуф-Паф. Не исках да е той, защото трябваше да отидем в Елизабет, Ню Джърси, а аз мислех, че Чарли може да ни закара навсякъде другаде. Нали развеждаше хората из някакво приказно село или нещо подобно?
— Луна-парк.
— Да, разбира се. Има картинка, на която Чарли вози там децата. Всички се усмихват и се смеят, но на мен винаги ми се е струвало, че пищят да ги пусне да слязат.
— Да! — извика Джейк. — Точно така!
— Мислех, че Чарли ще ни закара там, където живее, не на сватбата на Синята леля, и никога няма да ни пусне да се приберем вкъщи.