— Наистина беше евтина. Господин Тауър ми я даде без пари.
— Какво търся, Роланд? — попита Еди.
Той сви рамене и легна.
— Не знам, но мисля, че ще разбереш, когато го видиш или чуеш.
— Събуди ме, когато ти се доспи — каза Сузана.
— Непременно.
4
Край пътя имаше изкоп, обрасъл в трева, и Еди седна на отсрещната страна. Беше се увил в одеялото. Тънък слой облаци бе забулил небето и скриваше звездите. Духаше силен западен вятър. Обърнеше ли глава в тази посока, той долавяше миризмата на бизоните, които сега бяха господари на равнините — мирис на топла козина и пресни изпражнения. Остротата, която сетивата му си бяха възвърнали през последните няколко месеца, беше поразителна… а в мигове като този — и малко призрачна.
Някъде далеч ревеше бизонче.
Той се обърна към града и след малко му се стори, че съзира искри светлина — електрическите свещи от разказа на близнаците. Но много добре съзнаваше, че вижда само онова, което му се иска.
„Ти си далеч от Четирийсет и втора улица, драги. Надеждата е велико нещо, независимо какво говорят хората, но не се надявай, толкова много, че да забравиш тази мисъл: далеч си от Четирийсет и втора, улица. Онова, там отпред не е Ню Йорк, колкото и да ти се иска. Онзи град е Луд и така ще си остане. И ако не го забравяш, може би всичко ще бъде наред.“
Той прекара времето си на пост в опити да намери отговор на последната гатанка. Щеше да е доволен да започне деня, като им даде добър отговор. Разбира се, те нямаше да могат да проверят отговорите в края на книжката, но според него при хубавите гатанки отговорът се разбираше от само себе си.
Понякога е високо, друг път ниско. Това беше ключът, а всичко останало вероятно бе за заблуда. Кое беше понякога високо, друг път ниско? Панталоните? Не. Панталоните бяха или дълги, или къси, но не беше чувал за високи. Приказките? Подобно на панталоните, и приказките пасваха добре само на едната от думите. Питиетата бяха дълги и къси…
Отчая се, после го досмеша, задето се пали толкова много за една безобидна игра на думи от детска книжка. Във всеки случай поне му беше по-лесно да повярва, че хората могат наистина да се избиват помежду си заради гатанките… ако залозите бяха достатъчно високи и беше замесена измама.
„Зарежи го. Правиш точно каквото Роланд каза — мислено заобикаляш отговора“
Но за какво друго да мисли?
В същия миг от града отново се чуха барабаните и сега вече имаше за какво да мисли. Звукът не се усили постепенно, а гръмна с пълна сила, сякаш някой врътна копчето. Еди отиде в края на пътя, обърна се към града и се заслуша. След няколко минути се огледа, за да види дали барабаните бяха събудили другите, но още беше сам. Отново се вторачи в град Луд и сложи длани зад ушите си, за да чува по-добре.
Дум… да-дум… дадум-дум-дум-дум.
Дум… да-дум… дадум-дум-дум-дум.
Еди се убеждаваше все повече, че е отгатнал какво е това. Беше решил поне тази загадка.
Дум… да-дум… дадум-дум-дум-дум.
Самата мисъл, че стои край някакъв запустял път в почти безлюден свят, на около двеста и петдесет километра от град, построен от митична изчезнала цивилизация, и слуша ударната секция на рокендрол… беше лудост. Но беше ли по-голямо безумие от светофар, който звъни и изстрелва зелено флагче с думата „ТРЪГНИ“? Или от това да намериш останки от немски самолет от 30-те години на двайсети век?
Еди тихо запя песента на „Зи Зи Топ“:
Думите пасваха идеално на ритъма. Това бяха ударните инструменти на „Цип“. Еди беше сигурен в това.
Малко по-късно звукът спря така внезапно, както беше започнал, и той чуваше само вятъра и съвсем слабо река Сенд, която имаше легло, но никога не спеше.
5
Следващите четири дни минаха без произшествия. Вървяха и виждаха как мостът и градът стават все по-големи и се очертават по-ясно. Лагеруваха, ядяха, играеха на гатанки, сменяха се да стоят на стража (Джейк тормози Роланд. Докато му позволи да застъпи кратка смяна в двата часа преди зазоряване) и спяха. Единствената забележителна случка беше свързана с пчелите.