— Имате право да знаете всичко това и ще ви ги разкажа… но не сега. Това е много дълга история. Никога не съм предполагал, че ще я споделя с някого. Ще я разкажа само веднъж.
— Кога? — настоя Еди.
— Когато му дойде времето — отговори Роланд и останалите трябваше да се задоволят с този отговор.
7
Роланд се събуди в мига преди Джейк да го разтърси. Седна и се огледа, по Еди и Сузана още спяха дълбоко и на първата оскъдна светлина на утрото не се виждаше нищо нередно.
— Какво има?
— Ме знам — отговори Джейк. — Може би е битка. Ела и чуй.
Роланд хвърли одеялото и последва Джейк. Излязоха на пътя. Пресметна, че сега бяха само на три дни път от мястото, където река Сенд минаваше през града. Мостът, построен точно по посоката на Лъча, се извисяваше на хоризонта. Ясно изразеният му наклон се виждаше по-добре от всякога и Роланд съзря най-малко десетина дупки там, където опънатите кабели се бяха скъсали като струни на лира.
Тази вечер, когато се обърнеха към града, вятърът духаше право срещу тях и звуците, които донасяше към тях, бяха слаби, но ясни.
— Битка ли е? — попита Джейк.
Роланд кимна и сложи пръст на устните си.
Чуваше далечни викове, трясък, който прозвуча като падане на огромен предмет и, разбира се, барабаните. Разнесе се още един трясък от счупване на стъкло.
— Господи! — прошепна Джейк и се приближи до Стрелеца.
След това се разнесоха звуците, които Роланд се бе надявал да не чуе: изстрели, последвани от силен приглушен гръм — явно някаква експлозия. Тътенът се търкаляше към тях из равнината като невидима топка за боулинг. После виковете, грохотът и шумът от счупването бяха запушени от барабаните и когато след няколко минути замлъкнаха с обичайната си смущаваща внезапност, градът отново потъна в тишина, но заредена с неприятно усещане за очакване. Роланд сложи ръка на раменете на Джейк.
— Още не е твърде късно да се върнем. Момчето го погледна.
— Не можем.
— Заради влака ли?
Джейк кимна и напевно каза:
— Блейн е опасен, но трябва да се качим на него. А градът е единственото място, откъдето можем да го вземем.
Роланд го погледна замислено.
— Защо казваш трябва? Ка ли е това? Защото трябва да разбереш, че още не знаеш много за ка. Това е от онези неща, които хората учат цял живот.
— Не знам дали е ка, или не, само знам, че не можем да навлезем в дивата пустош, без да бъдем защитени, а това означава Блейн. Без него ще умрем като онези пчели, които ще загинат с настъпването на зимата. Трябва да бъдем защитени, защото дивата пустош е отрова.
— Откъде знаеш тези пеша?
— Не ги знам! — ядоса се Джейк. — Усещам ги.
— Добре — каза Роланд и отново погледна към Луд. — Но ще трябва да бъдем адски внимателни. За нещастие те още имат барут. Възможно е да имат и по-мощни неща. Съмнявам се дали знаят да ги използват, но това само увеличава опасността. Може да се ядосат и да пратят всички ни в ада.
— Ада — повтори един мрачен глас зад тях.
Обърнаха се и видяха Ко, който седеше край пътя и ги наблюдаваше.
8
По-късно същия ден те стигнаха до нов път, който се извиваше към тях от запад и се сливаше с техния. След това място Великият път — вече много по-широк и разделен по средата с маркировъчна линия от лъскав тъмен камък — започваше да се спуска и рушащите се бетонни укрепления, издигащи се от двете страни, предизвикаха у пътниците чувство на клаустрофобия, че са хванати в капан. Спряха там, където един от бетонните бентове беше разбит, разкривайки успокояваща гледка към откритото поле навън, и похапнаха.
— Защо мислиш, че са смъкнали така пътя. Еди? — попита Джейк. — Искам да кажа, че някой го е направил нарочно, нали?
Той погледна през дупката в бетона, където равнините се простираха гладки както винаги, и кимна.
— Защо?
— Не знам, приятел — отговори Еди, но мислеше, че му е ясно.
Погледна Роланд и се досети, че той също знае. Хлътналият път, водещ към моста, беше защитна мярка. Войски, разположени най-отгоре на бетонните склонове, бяха контролирали два внимателно проектирани редута. Ако не харесаха вида на хората, приближаващи се към Луд по Великия път, защитниците можеха да ги обсипят с куршуми.