— Сигурен ли си, че не знаеш? — настоя Джейк.
Еди му се усмихна и се опита да престане да си представя, че точно сега там горе има някой откачен, готов да им търкулне голяма стара бомба по едно от рушащите се бетонни укрепления.
— Нямам представа — отговори.
Сузана възмутено подсвирна през зъби.
— Този път води към ада. Роланд. Надявах се, че сме приключили с проклетия хамут, но по-добре го извади пак.
Той кимна и започна да рови в чантата си, без да каже нищо.
Състоянието на Великия път се влошаваше, докато други, по-малки пътища се присъединяваха към него — досущ притоци, вливащи се в широка река. С приближаването на моста облите камъни отстъпиха място на повърхност, която Роланд помисли за метална, а другите — за асфалтова. Не беше така добре запазена като калдъръма. Времето беше нанесло някои щети, но преминаването, на безброй коне и каруци след последния ремонт бе направило повече. Повърхността беше раздробена на криещи опасности камъчета. Вървенето би било трудно, а идеята да бутат инвалидната количка на Сузана по тази ронеща се повърхност — нелепа.
Бентовете от двете страни станаха много по-стръмни и по върховете им се виждаха тънки заострени форми, извисяващи се към небето. Напомниха на Роланд за върхове на стрели — огромни оръжия, направени от племе на гиганти. Спътниците му ги оприличиха на самонасочващите се ракети, изстрелвани от нос Канаверал. На Еди му се струваше, че са ракети „земя-въздух“, някои направени, за да бъдат изстрелвани от камиони, намиращи се в бази из цяла Европа. Джейк реши, че са междуконтинентални балистични ракети, скрити в железобетонни силози под равнините на Канзас и ненаселените планини на Невада, програмирани да нанесат удар на Съветския съюз или на Китай при една световна ядрена война. Всички имаха чувството, че са попаднали в някаква тъмна и мрачна зона на сенките или в земя, която се мъчи под тежестта на някакво древно, но още действащо проклятие.
Няколко часа, след като навлязоха в тази зона — Джейк я нарече Тунел на изтезанията — бетонните укрепления свършиха на едно място, където половин дузина странични пътища се съединяваха като нишките на паяжина и полето отново се откриваше… факт, който донесе облекчение на всички, макар никой да не го спомена на глас. Над кръстопътя се полюшваше още един светофар. На Еди, Сузана и Джейк им се виждаше по-познат. Някога бе имал стъкла, но те бяха счупени отдавна.
— Обзалагам се, че навремето си този път е бил осмото чудо на света — рече Сузана, — а вижте го сега. Прилича на минно поле.
— Старите пътища понякога са най-хубавите — съгласи се Роланд.
Ели сочеше на запад.
— Погледнете.
Сега, когато високите бетонни прегради ги нямаше, видяха онова, което старият Си бе описал, докато пиеха горчиво кафе в Ривър Кросинг. „Има само един релсов път, високо вдигнат на насипи от издялани от човешка ръка камъни, каквито Великите старци са използвали за улиците и стените си“ — бе казал той. Релсите се спускаха към тях от запад в права линия, после пресичаха Сенд и влизаха в града върху тясна позлатена подпора. Конструкцията беше проста и елегантна — и единствената, която бяха видели дотогава без ръжда — но беше повредена. Голям къс от подпората бе паднал в буйната река. Бяха останали два дълги стърчащи пилона, които сочеха един към друг като обвинително вдигнати показалци. От водата под дупката стърчеше парче метал с аеродинамична форма. Явно някога е било яркосиньо, но сега цветът беше избледнял от разпространяващата се ръжда. От разстояние изглеждаше съвсем малко.
— Толкова за Блейн — рече Еди. — Нищо чудно, че са престанали да го чуват. Подпорите са поддали и е паднал във водата. Трябва да е намалявал скоростта, когато се е случило, инак щеше да е продължил напред и сега на другия бряг щеше да има голяма дупка като кратер от бомба. Е, бил е чуден, докато е съществувал.
— Мърси каза, че има още един — напомни му Сузана.
— Да. Не го била чувала от седем-осем години, а леля Талита рече, че са по-скоро десет. Ти какво мислиш, Джейк… Джейк? Земята вика Джейк. Обади се, приятелче.
Момчето, което напрегнато се взираше в останките от влака, само сви рамене.
— Много ни помагаш, няма що — подхвърли Еди. — Ценна придобивка. Затова те обичам. Всички те обичаме.
Джейк не му обърна внимание. Знаеше какво вижда и това не беше Блейн. Останките, които стърчаха над релсите, бяха сини. В съня му Блейн имаше захарнорозовия цвят на дъвките, които получаваше заедно с картичките на състезателите по бейзбол.