— А ти какво мислиш, Джейк? — попита Сузана.
Няма проблем — мигновено отговори момчето, дори се усмихна.
— Мразя те, хлапе — рече Еди.
Роланд го погледна загрижено.
— Ако чувстваш, че не можеш да го направиш, кажи го още сега. По-лошо е да стигнеш до половината път и тогава да се вцепениш.
Еди дълго гледа моста, после кимна.
— Предполагам, че ще се справя. Никога не съм обичал височините, но ще успея.
— Добре. — Роланд изгледа изпитателно тримата. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще свършим. Аз ще тръгна пръв със Сузана. После Джейк, а най-отзад ще върви Еди. Ще се справиш ли с инвалидната количка?
— Няма проблем — отговори Еди. Главата му се замая.
— Да тръгваме тогава.
10
Веднага щом стъпи на пешеходната пътека, Еди почувства как страхът го изпълва като студена вода и се запита дали не е допуснал ужасна грешка, която ще му струва живота. Докато стоеше долу, беше забелязал, че мостът леко се люлее, ала когато се озова върху него, изпита усещането, че се намира върху махалото на гигантски стенен часовник. Мостът се полюшваше бавно, но равномерно, а амплитудата на „махалото“ беше по-голяма, отколкото бе предположил. Пешеходната пътека беше напукана и наклонена поне на десет градуса вляво. Подметките му се хлъзгаха върху отломките от бетон, всяка негова крачка се придружаваше от зловещото скърцане на триещите се един в друг сегменти. Сградите отвъд моста се движеха ту наляво, ту надясно като изкуствения хоризонт на най-бавната в света видеоигра.
Вятърът неуморно свистеше сред стоманените въжета. Земята под моста рязко се спускаше към покрития с кал речен бряг. Еди започна изкачването. Метър, два… Скоро щеше да се озове над водата. При всяка крачка инвалидната количка се блъскаше в бедрото му.
Нещо космато се промуши между краката му, той се вкопчи в ръждясалото перило и едва сподави вика си. Ко го задмина, като му хвърли бегъл поглед, сякаш казваше: „Извини ме, просто минавах оттук“.
— Глупаво животно — процеди през зъби младежът.
Откри, че макар гледката, разкриваща се под него да го плашеше, още по-страшно беше да наблюдава стоманените въжета, които Бог знае как още не се бяха скъсали. Бяха покрити с ръжда, на места се виждаха навити метални нишки, наподобяващи издута стоманена вата. Спомни си думите на чичо Рег, който беше участвал в боядисването на мостовете „Джордж Вашингтон“ и „Триборо“, че кулите и носещите въжета били „оплетени“ от хиляди стоманени нишки. Ала при този мост плетениците бяха започнали да се разкъсват.
„Щом е издържал толкова дълго, няма опасност — помисли си Еди. — Нима си въобразяваш, че това чудо ще падне в реката само защото ти си стъпил на него? Не си толкова забележителен, нали?“
Но все пак мисълта не му подейства успокояващо. Може би бяха изминали десетки години, откакто някой беше прекосявал реката по този мост. Пък и все някой ден стоманените въжета щяха да се скъсат — съдейки по вида им, този ден наближаваше. Може би съвкупната им тежест щеше да подейства като пословичната сламка, която прекършила гръбнака на камилата.
Препъна се в парче бетон и със затаен дъх видя как камъчето полетя в бездната — от гледката му прилоша, но нямаше сили да извърне поглед. Разнесе се едва доловим плясък, когато камъчето падна в реката. Силен полъх на хладния вятър прилепи ризата към потното тяло на Еди. Мостът стенеше и се люлееше. Младежът се опита да пусне перилото, но пръстите му се бяха вкопчили в мъртва хватка в ръждясалия метал.
За миг стисна клепачи: „Няма да спреш! Забранявам ти да спираш. Ако все пак трябва да гледаш някого, насочи поглед към, грозния си спътник.“ Отвори очи, втренчи се в Стрелеца, с усилие на волята се откъсна от перилото и отново тръгна напред.
11
Роланд пръв стигна до пролуката в пешеходната пътека и се обърна. Джейк се намираше на около метър и половина зад него, Ко следваше момчето по петите. Животинчето се движеше приведено, с протегната шия. Вятърът, който беше по-силен над реката, разрошваше копринената му козина. Еди се движеше приблизително на седем метра от Джейк. Лицето му беше напрегнато, но той упорито пристъпваше напред, влачейки сгънатата инвалидна количка. С дясната си ръка стискаше перилото.
— Сузана, как си?