Тя моментално откликна:
— Добре съм.
— А ти, Джейк?
Момчето вдигна глава. Продължаваше да се усмихва и Роланд разбра, че не бива да се тревожи за него. Джейк се забавляваше, в очите му проблясваха дяволити пламъчета. Вдигна палец, а Стрелецът му отвърна със същия жест, после подвикна на младежа:
— Еди, как си?
— Не се безпокой, справям се.
Гледаше към него, но Роланд реши, че погледът му е насочен към тухлените сгради без прозорци, които се издигаха на самия бряг на реката. Очевидно Еди беше намерил начин да преодолее страха си от височините.
— Добре, няма да се безпокоя — промълви Стрелецът, после се обърна към Сузана: — Ще се опитаме да преминем през дупката. Стой спокойно, не прави резки движения. Ясно ли е?
— Да.
— Ако искаш да седнеш по-удобно, направи го сега.
— И така ми е добре, Роланд — спокойно каза тя. — Но се страхувам за Еди.
— Той вече е стрелец и ще се държи както подобава. — Обърна се на дясно, с лице към течението на реката, и с две ръце сграбчи перилото. После премина през процепа, като предпазливо пристъпваше по ръждясалия кабел.
12
Джейк изчака, докато Роланд със Сузана на гърба си премине през пукнатината, сетне стъпи на подпората. Поривистият вятър не стихваше и мостът се полюшваше, но това не го плашеше, напротив — изпълваше го с въодушевление. За разлика от Еди той не страдаше от аерофобия. Харесваше му да стои тук, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към реката, виеща се като стоманена лента под небето, на което се бяха появили първите облаци.
Когато измина половината разстояние (Роланд със Сузана вече стоеше на наклонената пешеходна пътека отвъд процепа и наблюдаваше преминаването на останалите), Джейк се обърна и сърцето му се сви. Докато обсъждаха как да преминат през опасната пукнатина, бяха забравили един член на групата. Ко се беше свил на кълбо на ръба на процепа и очевидно беше скован от страх. Душеше мястото, където свършваше бетонът и започваше ръждясалата подпора.
— По-смело, Ко — подвикна му Джейк.
— Ко! — извика в отговор зверчето и гласът му потрепери като на изплашен човек. То протегна дългата си шия към момчето, но не помръдна. В широко отворените му очи се четеше страх.
Нов порив на вятъра връхлетя върху моста, който отново заскърца и се разлюля. Джейк дочу странен звук, сякаш се беше скъсала силно обтегната струна на китара. От стоманеното въже се беше откъснала метална нишка, която за малко не издраска страната му.
— Побързай! — извика Роланд. — Вятърът се усилва. Побързай, Джейк.
— Няма да оставя Ко.
Момчето тръгна обратно. Не беше направило и две стъпки, когато животинчето предпазливо стъпи на стоманената подпора. Ноктите му драскаха и се плъзгаха по металната повърхност. Еди стоеше зад него, чувстваше се напълно безпомощен и изплашен до смърт.
— Браво, Ко! — насърчаваше го Джейк. — Ела при мен.
— Ко-Ко! Ейк-ейк! — извика дребосъкът и бързо заситни по подпората. Почти беше стигнал до момчето, когато предателският вятър отново връхлетя. Мостът се залюля. Зверчето напразно се опита да забие нокти в металната подпора. Задните му лапи се подхлъзнаха и увиснаха във въздуха, предните отчаяно се вкопчваха в метала, търсейки опора.
Джейк пусна перилото и се спусна да му помогне. Не виждаше нищо освен очите на животинчето.
— Недей! — едновременно изкрещяха Роланд и Еди — стояха от двете страни на процепа, но бяха прекалено далеч и можеха само безпомощно да наблюдават разиграващата се пред очите им сцена.
Джейк се просна по корем върху подпората. Раницата на раменете му подскочи и го удари по гърба, зъбите му тракнаха, сякаш се бяха ударили билярдни топки. Вятърът отново задуха, но момчето не го изчака да затихне. Вкопчи се с едната си ръка в подпората, а другата протегна на Ко, който висеше над пропастта. Зверчето се плъзна, но в последния миг успя да впие зъби в дланта на Джейк. Болката беше непоносима.
Момчето изпищя, но се задържа върху подпората, като притискаше колене към коварната гладка повърхност. Ко висеше от лявата му ръка като цирков акробат, без да откъсва поглед от него, а Джейк видя как собствената му кръв се стичаше на ручейчета върху главата на зверчето.
Сетне вятърът отново връхлетя и Джейк загуби опора.
13
Страхът напусна Еди и беше заменен от странно спокойствие. Младежът захвърли инвалидната количка върху напуканата бетонна повърхност и се затича по металната подпора, без дори да докосва перилото. Джейк висеше с главата надолу над пропастта, а на лявата му ръка като космато махало се полюшваше Ко. Другата му ръка вече разтваряше хватката си.