Зад непознатия градът се очертаваше със странна отчетливост сред вечерния здрач. Еди хвърли поглед отвъд тухлените сгради на брега (беше сигурен, че това бяха складове, отдавна опустошени от грабители) и когато очите му се залутаха сред сенчестите каньони и каменни лабиринти, той внезапно осъзна колко неоснователни и нелепи са били мечтите му за помощ. Вече различаваше разрушените фасади и покриви, виждаше птичите гнезда по корнизите и в ъглите, зеещите прозорци без стъкла; едва сега си позволи да подуши града и усети не аромата на редките подправки и вкусните храни, които понякога майка му купуваше от „Забар“, а вонята на запален дюшек, който е бил изгасен с течност от помийната яма. Ненадейно разбра Луд, проумя скритата му същност. Ухиленият пират, който се беше появил, докато вниманието им беше отвлечено, навярно приличаше на стар добър елф повече от който и да е друг обитател на този разрушен, умиращ град.
Роланд измъкна револвера си.
— Прибери си пушкалото, приятел — каза непознатият. Говореше с толкова силен акцент, че пътниците едва схващаха смисъла на думите му. — Махни го от очите ми, сърчице мое. Виждам, че те бива, ама този път си намери майстора.
14
Панталоните на непознатия бяха закърпени със зелено кадифе; приличаше на пират в края на славната си кариера — болен, но все още опасен.
— Ами ако не ти повярвам? — обади се Стрелецът. — Ами ако реша да пусна един куршум в краставата ти глава?
— Тогава ще се озова в ада малко преди теб, за да ти отворя вратата — отвърна човекът с жълтата забрадка и дружелюбно се засмя, после махна с ръка. — Все ми е тая, рано или късно ще попадна там.
Роланд си помисли, че това беше самата истина. Човекът изглеждаше така, сякаш му оставаше да живее най-много година… а последните месеци от живота му със сигурност щяха да бъдат адски неприятни.
Гноящите рани по лицето му не бяха предизвикани от радиацията; Стрелецът предполагаше, че непознатият е в последния стадий на болестта, която лекарите наричат „сифилис“, но по-популярното й название е „подарък от проститутката“. Срещата с опасен противник винаги е неприятна, но човек може да прецени какви са шансовете му. Ала съвсем различно е, когато се сблъскаш с жив мъртвец.
— Знайте ли к’во държа, сладурчета? — попита пиратът. — Вижте до к’во се е докопал старият ви приятел Гашър. Това е граната — симпатичен сувенир от Беловласите. Вече съм й свалил шапчицата, щото е невъзпитано да бъдеш с шапка, когато се запознаваш с разни хора, нал тъй?
Лудешки се за киска, сетне млъкна и лицето му отново стана сериозен, сякаш някой беше натиснал превключвател, намиращ се в разлагащия му се мозък.
— Загрявате ли, че сега само пръстът ми задържа иглата, мили мои. Очистиш ли ме, след секунда ще чуете „бум!“. И мокро петно няма да остане от теб и маймуната, дето я носиш на гърба си. От малкия също. Младежът, дето се цели в мен с детското пистолетче, може да оцелее… но със сигурност ще пукне, щом падне в реката, което непременно ще стане, щото от четиридесет години този мост виси на косъм и му трябва само леко побутване, че да се сгромоляса. Хайде, прибери си ютията, иначе всички ще се отправим в ада.
Роланд се запита дали ще може с един изстрел да избие гранатата от ръката му, но като видя как силно я стиска пиратът, неохотно пъхна револвера си в кобура.
— Браво! — извика Гашър, който беше възвърнал доброто си настроение. — Само като те погледнах, разбрах, че не си тъпак. О, да, точно така!
— Какво искаш! — провикна се Роланд, въпреки че вече знаеше желанието на непознатия.
Гашър вдигна свободната си ръка и посочи с мръсния си пръст към Джейк.
— Даваш малкия и ще ви пусна да си вървите, по живо, по здраво.
— Що не си го начукаш! — моментално реагира Сузана.
— С удоволствие — ухили се пиратът. — Дайте ми парче стъкло, за да си отрежа пикалото и да го набутам където му е мястото — защо не, и без това за нищо не ми служи. Мамка му, щом реша да пусна една вода, така ме боли, че всичко в корема ми се свива на топка. — Странните му очи с цвят на стомана не се отделяха от лицето на Роланд. — Е, к’во решаваш, добри ми приятелю?