Стрелецът ледено ги изгледа и промърмори:
— Надявам се да се справите с нападателите.
— Добре. — Еди протегна ръка и Роланд я стисна. — Намери го, приятелю.
— Не се съмнявам, че ще го открия, по се моли на твоите богове това да не ми отнеме прекалено много време. И не забравяйте лицата на бащите си.
— Сузана кимна.
— Ще се постараем.
Стрелецът се обърна и се затича надолу по рампата. Когато изчезна от погледа му, Еди се обърна и изобщо не се изненада, когато забеляза, че по лицето на младата жена се стичаха сълзи. На самия него му идваше да заплаче. Само преди половин час бяха малка, сплотена групичка приятели, но всичко се беше разпаднало само за няколко минути. Джейк беше отвлечен, Роланд беше тръпки след похитителя, дори Ко беше избягал. Никога през живота си младежът не се беше чувствал толкова самотен.
— Имам чувството, че повече няма да ги видим — промълви Сузана.
— Не дрънкай глупости! — грубо я прекъсна той, макар да разбираше думите й. Предчувствието, че са стигнали до края на пътешествието си, което едва беше започнало, тежеше като камък на сърцето му. — Мисля, че в битката с Атила — хунския вожд, точките са три към една в полза на Роланд Варварина. Да вървим, Сузи. Не бива да изпуснем влака.
— Но къде отиваме? — отчаяно попита младата жена.
— Нямам представа. Може би трябва да открием някой мъдър стар елф и да го попитаме.
— Какви ги дрънкаш, Едуард Дийн?
— Няма значение — промълви младежът и като разбра, че ще се разплаче, здраво стисна ръкохватките на инвалидната количка и я затика по обсипаната със счупени стъкла рампа, която водеше към град Луд.
16
Джейк се движеше като сред гъста мъгла, единственият отличителен знак в този свят беше болката; пулсиращата му ръка, рамото му, в което като стоманени гвоздеи се забиваха пръстите на Гашър, белите му дробове, които сякаш изгаряха от парещата болка. Не след дълго усети невероятна болка в хълбока, която го накара да забрави другите си страдания. Питаше се дали Роланд вече е по петите им. Тревожеше се колко ли ще издържи Ко в този странен свят, толкова различен от равнините и горите сред които беше живял досега. Внезапно Гашър му зашлеви силен шамар и разкървави носа му. Болката накара момчето да забрави тревожните си мисли.
— Побързай, малък мръснико. Размърдай сладкото си задниче.
— Тичам… с всичка сила… — задъхано произнесе момчето и едва успя да избегне парчето стъкло, което стърчеше от стената вляво като дълъг прозрачен зъб.
— Давай, давай, иначе ще те шибна по главата и ще те влача за косата. Размърдай се, скапаняко!
С огромно усилие на волята Джейк затича по-бързо. Когато навлязоха в тесния проход, си беше помислил, че скоро ще излязат на булеварда, ала сега разбираше, че се е излъгал. Движеха се не по обикновена уличка, а по замаскирано и укрепено шосе, което водеше в страната на Беловласите. Високите стени, които сякаш всеки момент щяха да рухнат върху тях, бяха изградени от най-невероятни материали: останки от автомобили, отчасти или напълно сплеснати от огромните гранитни и стоманени плочи, поставени върху тях; мраморни колони; странни машини, които бяха покрити с ръжда на местата, незащитени от черна смазка; изработена от никел и кристал риба с размерите на малък самолет, върху която на Свещения език беше написано „НАСЛАДА“; преплетени вериги, състоящи се от халки, големи колкото главата на Джейк, омотани около хаотично нахвърляни мебели, които се крепяха на върха на барикадата като цирков слон, балансиращ върху малка метална платформа.
Стигнаха до място, където пътеката се разделяше и Гашър без колебание пое по лявото отклонение. След малко се озоваха пред ново разклонение; трите пътечки бяха толкова тесни, че напомняха проходи в тунел. Този път пиратът избра дясната. Стените от двете й страни бяха изградени от полуизгнили кашони и огромни блокове влажна хартия. Беше прекалено тясна, за да могат похитителят и момчето да тичат рамо до рамо. Гашър блъсна Джейк пред себе си и го заудря по гърба, за да го накара да тича по-бързо. „Навярно така се чувства телето, когато го водят, към скотобойната“ — помисли си Джейк и се зарече, че ако остане жив, завинаги ще се откаже от месото.
— Тичай, мой малки любовнико! Тичай!
Докато преминаваха през заплетения лабиринт и навлизаха все по-дълбоко в джунглата от ръждива стомана, счупени мебели и захвърлени машини, Джейк разбра, че е обречен. Дори Роланд нямаше да го открие. Стрелецът положително щеше да се загуби и да броди из този кошмарен лабиринт до края на живота си.