Сега пътеката се спускаше надолу и от двете й страни вместо стени от пресована хартия се издигаха планини от шкафове, сметачни машини и компютърно оборудване — все едно, че тичешком преминаваха през някакъв склад. Стената вляво от Джейк сякаш беше изградена от телевизионни приемници и видеомонитори. Екраните им се взираха в него като изцъклените очи на мъртъвци. След известно време момчето разбра, че действително се намираха в тунел. Ивицата сумрачно небе над тях се стесни, превърна се в тънка линия, която постепенно стана тънка като конец. Намираха се в свят, който сякаш беше въплъщение на нечий кошмарен сън, и тичаха като плъхове през лабиринта от смет.
„Какво ли ще се случи, ако всичко това рухне върху нас?“ — питаше се Джейк, но беше толкова изтощен, че подобна перспектива изобщо не го плашеше. Ако покривът паднеше, поне щеше да има възможност да си поотпочине.
Гашър тичаше след него и го направляваше както фермер направлява магарето си — удряше го по едното или по другото рамо, което означаваше да завие наляво или надясно. Ударът по тила означаваше, че трябва да се движат направо. Джейк отскочи, опитвайки се да избегне някаква тръба, която стърчеше от стената, ала не успя. Удари бедрото си и политна върху купчина стъкла и натрошени дъски. Пиратът успя да го хване и го блъсна пред себе си.
— Тичай, некадърнико! Май започваш да издишаш, а? Ако не беше Тик Так, щях да те оправя още тук, а после щях да ти прережа гърлото. Бога ми, така щях да направя.
Джейк продължаваше да тича. Струваше му се, че е обгърнат от червеникава мъгла; усещаше нетърпима болка, подсилвана от юмруците на Гашър, които се стоварваха ту върху едното или другото му рамо, ту върху главата му. В мига, когато усети, че силите го напускат, пиратът го сграбчи за шията и го дръпна толкова рязко, че момчето се блъсна в него и едва сподави вика си.
— А сега ще ти покажа една хитринка — задъхано изрече Гашър. — Погледни право напред — ще видиш две жици, дето се кръстосват над земята. Е, забеляза ли ги?
Отначало Джейк не виждаше нищо. В прохода цареше полумрак; отляво се издигаха купчини от огромни медни чайници, а отдясно бяха натрупани стоманени контейнери, напомнящи леководолазни акваланги. Стори му се, че ако си поеме дълбоко въздух, металната лавина ще се спусне надолу. Отметна косата от челото си и се опита да не мисли какво ще се случи, ако го притиснат тоновете стомана. Присви очи и се втренчи към мястото, което показваше похитителят му. В полумрака успя да различи две сребристи жици, напомнящи струни на китара или на банджо. Спускаха се от противоположните стени на прохода и се пресичаха на шестдесетина сантиметра от земята.
— Трябва да пропълзиш под тях, миличък. И внимавай, щото само да докоснеш жицата, купища цимент и стомана ще се изсипят върху крехкия ти череп. И върху моя, разбира се, макар да се съмнявам, че ти пука за мен. Хайде, тръгвай.
Джейк свали раницата, просна се по корем и я тласна през процепа. Докато предпазливо пропълзяваше под тънките, обтегнати проводници, откри, че все още не му се иска да се разделя с живота. Струваше му се, че усеща как топовете внимателно подредени отпадъци всеки миг ще се стоварят върху него. „Навярно жиците са свързани с камъни, които служат за опора — помисли си той. — Ако една се скъса, от нас ще останат само мокри петна.“ За миг гърбът му докосна проводника, разнесе се зловещо скърцане.
— Внимавай, сладурче — изстена Гашър. — Внимавай, чуваш ли?
Джейк пропълзя под кръстосаните жици, като си помагаше с лакти и колене. Косата му, мокра от потта, отново прилепна върху челото му, но той не посмя да я отметне.
— Успя — промърмори похитителят и се плъзна под проводниците с лекота, която подсказваше, че прави това много често. Щом се изправи, сграбчи раницата, преди момчето да успее да я сложи на гърба си. Развърза я и надникна вътре, като мърмореше:
— Какво носиш тук, миличък? Имаш ли подаръче за стария си приятел? Падам си по подаръците, знаеш.
— Няма нищо, освен…
Похитителят зашлеви момчето и от носа му рукна кръв.
— Защо ме удари? — гневно възкликна Джейк и същевременно се почувства унизен.
— Защото обичаш да дрънкаш — още не съм ослепял и сам мога да видя какво има в скапаната ти торба — извика Гашър и хвърли раницата на земята, сетне устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — И още заради това, че за малко не умори и двама ни. — Замълча, после добави с по-спокоен тон: — А най-вече, щото ми беше кеф, признавам. Ръцете ме засърбяват всеки път, щом погледна тъпата ти физиономия. — Той се усмихна още по-широко, при което се откриха белезникавите му гноящи венци. Джейк потръпна от отвращение и си помисли, че това вече е прекалено много. — Ако упоритият ти приятел успее да ни проследи дотук, положително ще падне в капана. Очаква го приятна изненада, а? — Похитителят вдигна глава, устните му все още бяха разтегнати в подигравателна усмивка. — Доколкото си спомням, някъде над нас се намира цял градски автобус.