Между внушителните постройки се простираха широки пространства и макар тревата и цветята, които някога бяха покривали просторните поляни, да бяха задушени от плевелите и храсталаците, кварталът изглеждаше някак величествен. Еди се питаше дали тук е бил центърът на културния живот в Луд. Естествено тези времена бяха безвъзвратно отминали; едва ли Гашър и приятелите му се интересуваха от балет или от камерна музика.
Двамата със Сузана стигнаха до голямо кръстовище, от четирите страни на което, като спици на колело, започваха широки булеварди. В центъра на колелото се намираше голям павиран площад, заобиколен от дванадесетметрови стоманени стълбове с прикрепени към тях високоговорители. Сред площада се издигаше пиедестал с полуразрушена статуя — застанал на задните си крака бронзов боен кон, позеленял от времето. Воинът, който някога беше яхал животното, лежеше встрани на покрития си с ръжда хълбок, стиснал в едната си ръка меч, а в другата — нещо подобно на картечница. Краката му бяха извити, сякаш все още възсядаше коня, но ботушите му бяха останали на хълбоците на бронзовото животно. Върху пиедестала с избледнели от времето оранжеви букви беше написано: „Смърт на Беловласите!“.
Еди забеляза, че от двете страни на всеки булевард също се издигаха стълбове с високоговорители. Някои бяха повалени, по останалите висяха гирлянди от трупове. Площадът, на който излизаше „Пето Авеню“, и четирите булеварда бяха „охранявани“ от малка армия мъртъвци.
— Що за хора са тези? — отново промълви младежът.
Не очакваше отговор, пък и Сузана нямаше намерение да проговори… въпреки че имаше какво да каже. И преди в съзнанието й се бяха мяркали картини от изчезналия свят на Роланд, но този път изображението беше необичайно ярко и отчетливо. Предишните видения, особено онези, които й се бяха явили в Ривър Кросинг, бяха някак илюзорни и призрачни, като сънища, ала сега картините проблеснаха в съзнанието й като ярък пламък. Стори й се, че съзира изкривеното лице на опасен престъпник, осветено от мълния.
Високоговорителите… висящите трупове… барабаните. Внезапно разбра какво е общото помежду им, също както по-рано беше разбрала, че тежко натоварените фургони, преминаващи през Ривър Кросинг на път за Джимтаун, са били теглени от волове, не от магарета или коне.
— Не обръщай внимание на тази гадост — промълви тя и установи, че гласът й леко трепери. — Важното е да открием влака. Имаш ли представа къде се намира?
Еди погледна към притъмнялото небе и откри пътя на Лъча сред сгъстяващите се облаци. Огледа се и изобщо не се изненада, когато забеляза, че входът към улицата, която почти съвпадаше с линията на Лъча, беше охраняван от гигантска каменна костенурка. Грозната й глава се подаваше изпод черупката от гранит; хлътналите й очи сякаш любопитно се взираха в тях. Еди кимна към нея и иронично се усмихна, сетне промърмори:
— Имало едно време огромна костенурка…
Сузана погледна към статуята и мълчаливо поклати глава. Еди затика инвалидната количка през площада към Улицата на костенурката. От висящите на стълбовете трупове лъхаше странна миризма на канела, която накара стомахът му да се свие… защото всъщност беше приятна — аромат на някаква подправка, с която всяко дете би поръсило филията си.
За щастие Улицата на костенурката беше широка, а повечето трупове вече се бяха превърнали в мумии, но Сузана забеляза няколко мъртъвци с почернели и подути лица, върху които бяха накацали мухи, а в празните им очни кухини пълзяха червеи.
Под всеки стълб имаше купчинка кости.
— Навярно са хиляди — прошепна Еди, — Мъже, жени, деца…
— Да — отвърна тя. Стори й се, че чува гласа на друга жена. — Разполагали са с много време и са го използвали, за да се избиват взаимно.
— Точно сега ми е необходим някой от мъдрите елфи — промърмори младежът и се изкиска, но звукът по-скоро напомняше ридание. Едва сега започваше да проумява значението на наглед баналната фраза „светът се е променил“, разбираше до какво могат да доведат невежеството и злото.
„Високоговорителите са били поставени като предохранителна мярка по време на войната — помисли си Сузана. — Точно така. Бог знае по време на коя война и колко години са изминали оттогава. Чрез тях владетелите на Луд са обявявали своите решения на жителите на града. Самите те са обитавали някакво скривалище, където са били в безопасност от бомбардировките — нещо подобно на бункера, където в края на Втората световна война са се укривали Хитлер и неговите главнокомандващи.“