Стрелецът удължи ремъците на раницата, като мислено се възхити от изобретателя на закопчалките, метна я на гърба си и се изправи. Ко очевидно изгаряше от желание да продължи преследването, но когато Роланд го повика, зверчето се обърна.
— Ела при мен, Ко. — Стрелецът не знаеше дали животинчето ще го разбере и дали ще му се подчини, но смяташе, че е по-безопасно да се движат заедно. Нищо чудно в прохода да бяха заложени други капани. Следващият можеше да се окаже фатален за Ко.
— Ейк! — излая животинчето, но не помръдна. Отривистият му лай беше някак уверен, ала очите му бяха потъмнели от страх.
— Да, предстоят ни нови опасности — промърмори Роланд. — Ела при мен.
В прохода зад тях се разнесе трясък, сякаш беше паднал тежък предмет, по всяка вероятност повален от вибрациите, предизвикани от барабаните. Стрелецът видя стълбовете с високоговорители, стърчащи от развалините като странни животни с дълги шии.
Ко тичешком се приближи до него и го погледна, като дишаше тежко:
— Не се отделяй от мен.
— Ейк! Ейк! Ейк!
— Точно така, Джейк. — Роланд отново се впусна в бяг, а зверчето тичаше редом с него и душеше следите като най-обикновено куче.
21
Еди изпита чувство за deja vu, както някога се беше изразил някакъв мъдър човек: отново тичаше с инвалидната количка, опитвайки се да изпревари времето. Този път вместо по брега се движеше по Улицата на костенурката, а всичко останало беше същото. Не, имаше една съществена разлика — сега търсеха железопътна линия или гара, не врата, висяща във въздуха.
Сузана седеше в количката, стискаше револвера на Роланд, а вятърът развяваше косите й. Дулото на оръжието беше насочено към мрачното небе, покрито с тревожни облаци. Грохотът на барабаните заплашваше да спука тъпанчетата им. Някакъв огромен предмет с формата на чиния лежеше на улицата пред тях; навярно под въздействието на сградите в класически стил в пренапрегнатото съзнание на Еди възникна необикновена картина: представи си как Юпитер и Тор играят с фризби. Юпитер запраща диска надалеч, а Тор го оставя да падне през облаците — по дяволите, боговете на Олимп също са се забавлявали.
„Фризбито на боговете — помисли си той, докато лавираше между два ръждясали автомобила, — ама че щурава идея!“
Качи инвалидната количка на тротоара, за да избегне странния предмет, който отблизо приличаше на някакво телекомуникационно устройство. Точно когато сваляше количката на платното (беше открил, че се движи много бавно по тротоара, заринат със смет), барабаните внезапно замлъкнаха. Ехото заглъхна и отново настъпи тишина… но непълна. На пресечката между Улицата на костенурката с другия булевард се издигаше мраморно здание, чийто вход беше във формата на арка. Въпреки че стените й бяха покрити с диви лози и някакво увивно растение, което напомняше кипарис, сградата все още изглеждаше прекрасна и някак изпълнена с достойнство. Иззад нея се разнасяха възбудените възгласи на множество хора.
— Не спирай! — нареди Сузана. — Нямаме време да…
Над монотонния ропот се извиси истеричен вик, който беше придружен от одобрителни възгласи и колкото и да бе невероятно, от ръкопляскания, каквито Еди беше чувал в баровете на Атлантик Сити след изпълнението на някой номер. Викът премина в затихващо хриптене. Младежът почувства как настръхнаха косъмчетата на врата му. Погледна към труповете, които висяха от най-близкия стълб, и разбра, че Младоците от Луд устройваха поредната публична екзекуция.
„Прекрасно, няма що — каза си той. — Липсва само песента на Тони Орландо «Почукай три пъти», за да бъде смъртта на нещастниците по-лека!“
Отново огледа мраморната сграда на ъгъла. Едва сега усети, че увивните растения издаваха силен аромат, от който очите му се насълзиха. Все пак миризмата на билки беше за предпочитане пред сладникавата воня на мумифицираните трупове. Гъстата растителност скриваше аркообразните входове на зданието. Ненадейно от водопада от провиснали клони изскочи някаква същество и затича към тях. Еди видя, че това е дете, и то съвсем малко, ако се съдеше по ръста му. Беше издокарано с костюм в стил „малкия лорд Фаунтлерой“, с бяла риза с жабо и къси кадифени панталони. Косата му беше украсен с панделки. Еди изпита необяснимото желание да размаха ръце и да извика: „Гъди-гьди-гъди!“
— Елате! — пискливо извика детето. От косата Му стърчаха клонки и то машинално ги измъкваше, докато отичаше. — Сега ще оправят Спанкър! Дойде редът на Спанкър да се отправи в страната на барабаните. Хайде, побързайте, че да не пропуснете забавлението.