Еди насочи рюгера към сивото небе и натисна спусъка. Роланд, който се намираше на около два километра от Гарата, докато следваше Джейк и Гашър в пълния с клонки лабиринт, чу изстрела. За миг младежът остана неподвижен, опитвайки се да си внуши, че всичко ще бъде наред, че сърцето му греши, когато му подсказва, че никога повече няма да видят Стрелеца и момчето. После спусна предпазителя, затъкна пистолета в колана си и се върна при Сузана. Обърна инвалидната количка и я забута по обградената с колони галерия, която водеше към вътрешността на сградата. Междувременно Сузана презареди револвера на Роланд.
Дъждът барабанеше по покрива и звукът беше някак тайнствен и призрачен, дори тътенът на гръмотевиците беше приглушен. Поддържащите колони имаха диаметър около три метра и бяха полускрити в мрака. Отнякъде се чуваше гукане на гълъби.
От сенките изплува табела, провесела на тежки сребърни вериги. Надписът върху нея гласеше:
— Ето, че научихме името на влака, който падна в реката — отбеляза Еди. — Казвал се е Патриша. Само че са пообъркали цветовете. Синьото е за момчета, розовото — за момичета.
— Може би и двата са сини?
— Не. Блейн е розов.
— Откъде знаеш?
Той смутено я изгледа и промърмори:
— Честно казано, не разбирам… но със сигурност го знам.
Тръгнаха на югоизток и излязоха на открито пространство, напомнящо площад пред гара. Еди не притежаваше способността на Сузана мислено да прониква в миналото, но внезапно си представи, че огромният, обграден от колони площад, е изпълнен с хиляди забързани пътници; дочу потракване на токчета и тихи гласове, видя прегръдки при срещи и раздели. От високоговорителите се разнасяше мелодичен глас, който информираше пътниците за заминаването на влаковете и четеше кратки съобщения.
„Патриша потегля за Северозападните графства…“
„Умоляваме пътника на име Килингтън да се яви на информацията…“
„Блейн пристига, на втори коловоз…“
Гласовете замлъкнаха — тук сега бяха останали само гълъбите.
Еди потръпна.
— Погледни лицата им — прошепна Сузана. — Не знам как се чувстваш, но тръпки ме побиват, като ги гледам.
Тя посочи надясно. От мраморната стена сякаш изникваха глави, издялани от камък, очите им се взираха в неканените гости — сурови лица на палачи, които изпитваха удоволствие от занаята си. Няколко скулптури бяха паднали и се бяха разбили на парчета. Останалите бяха покрити с паяжина от пукнатини и с курешки от гълъбите.
— Навярно са били членове на Върховния съд или други важни клечки — отбеляза Еди и неспокойно огледа лицата с тънки устни и безжизнени очи. — Само съдии могат да изглеждат толкова мъдри и високомерни. Повярвай ми, знам го от опит. Като ги гледам, не биха протегнали ръка на давещ се човек.
— Камарата изпотрошени идоли, където слънцето прежуря… — промърмори Сузана, при което Еди целият настръхна.
— Какво беше това, Сузана?
— Стихотворение, написано от човек, който може би е видял Луд в сънищата си. Да вървим. Не им обръщай внимание.
— Не знам дали ще мога. — Той отново затика количката.
Пред тях от мъглата изплува огромна решетъчна преграда, напомняща на оградата на средновековен замък… а отвъд нея те за пръв път видяха Блейн. Беше розов, както твърдеше Еди, и нежният му оттенък беше в тон с жилките, прорязващи мраморните колони. Носеше се над широкия товарен перон и имаше странна аеродинамична линия, като гигантски куршум. На пръв поглед изглеждаше като от плът и кръв, не от метал. Върху гладката му повърхност имаше само един отвор — триъгълен прозорец, оборудван с огромна чистачка. Еди знаеше, че ще види същото триъгълно стъкло от другата страна и че ако погледне Блейн отпред, ще му се стори, че влакът има лице като Чарли Пуф-Паф. А чистачките ще приличат на лукаво притворени клепачи.
Белезникава светлина падаше върху Блейн и очертаваше неправилни правоъгълници. Еди си помисли, че удълженият силует на влака му напомня гърба на приказен розов кит, който не издава нито звук.