— Какво? — полюбопитства Еди.
Роланд поклати глава.
— Тази история ще ви разкажа някой друг път… или може би никога. А сега помислете върху следното: за да стигна до тук, изминах хиляди и хиляди километри. Защото светът се уголемява, расте.
— Невъзможно е — настоя потресеният Еди. — Би трябвало да има земетресения… наводнения… цунами… и не зная какво още…
— Виж! — ядоса се Роланд. — Просто се огледай! Какво виждаш? Един свят, който забавя своето въртене, но продължава да се движи, да се променя по някакъв непонятен нам начин. Погледни убитите от теб роботи! Погледни ги, за Бога!
Направи две крачки към ручея, взе стоманената змия, огледа я и я хвърли към Еди, който я улови с лявата си ръка. Змията се счупи на две.
— Виждаш ли? Изхабена е до крайност. Всички подобни създания, които срещнахме, са съвсем износени. Ако не се бяхме появили, скоро щяха да умрат. Както щеше да умре и мечокът.
— Беше болен — намеси се Сузана.
Стрелецът кимна.
— Да, органичните части на тялото му бяха нападнати от паразити. Но защо не са го нападнали по-рано?
Сузана не отговори.
Еди разглеждаше змията. За разлика от Шардик тя беше изцяло механична, създадена от метал, електронни схеми и метри (а може би километри) тънка като човешки косъм жица. Ясно се забелязваха петънцата ръжда не само по повърхността, но и във вътрешността й. А тук-там, където беше избило машинно масло или влязла вода, се виждаха и влажни участъци. От влагата част от проводниците бяха изгнили, част от интегралните схеми бяха покрити със зеленикава плесен.
Еди обърна змията. Стоманена табелка на корема й съобщаваше, че устройството е произведено в „Норт Сентрал Позитроникс Лтд“. Имаше сериен номер, но име липсваше. „Вероятно змията не е била от такова значение за тях, че да я нарекат с някакво име — помисли си той. — Нищо повече от роботизирана пълзяща гадинка, която от време на време да, прави клизма на добрия стар мечок, за да го поддържа в добра форма, или да върши нещо друго, но също толкова гадно.“
Хвърли змията и избърса ръце в панталоните си.
Роланд беше взел робота, наподобяващ трактор. Дръпна една от гъсениците, която се отдели съвсем леко, вдигайки облаче ръждив прах. Стрелецът захвърли устройството и равнодушно заяви:
— Всичко в този свят умира или се разпада на прах. Същевременно силите, които обединяват този свят и му придават цялост — по отношение на пространството и времето — отслабват. Знаехме това още като деца, но нямахме представа кога ще настъпи краят. А и как да разберем? Ето, живея в това време и смятам, че то въздейства не само на моя свят. Въздейства на вашия свят, Еди и Сузана, както и на милиарди други светове. Лъчите отслабват. Не зная дали това е причина или просто поредният симптом, но не се съмнявам, че се случва. Елате! Чуйте!
Когато Еди се приближи до огромната метална будка с жълто-черни диагонални ивици, в съзнанието му нахлуха ярки и неприятни спомени. За пръв път от години насам си спомни за изоставения дом във викториански стил, който се издигаше на Дъч Хил, на километър-два от квартала, където живееха двамата с Хенри. Тази съборетина, която съседските деца наричаха Двореца, заемаше обширен буренясал парцел на Райнолд Стрийт. Всички деца в квартала се бяха наслушали на страховити истории, свързани с Двореца. Разбира се, къщата нямаше стъкла на прозорците — хлапетата хвърляха камъни отдалеч, без да се доближават до страховитото място — но никой не шареше стените с графити, нито пък скитниците и пияниците смееха да пренощуват вътре. Най-странният факт беше, че Дворецът още стоеше на мястото си — никой не го беше подпалил, за да прибере застраховката или просто за да се наслади на пожара. Децата твърдяха, че къщата е обитавана от призраци и когато един ден двамата с Хенри застанаха на тротоара пред него (бяха си организирали специална експедиция, за да видят този дом, обект на толкова истории и слухове, макар Хенри да бе казал на майка им, че отиват на кино с приятели), Еди реши, че вътре наистина може да е пълно с привидения. Нима не почувства някаква мощно и враждебно излъчване, което идваше от мрачните прозорци на стария викториански дом — прозорци, които го фиксираха с поглед като опасен лунатик? Нима не усети слабия, едва доловим ветрец, от който настръхнаха косъмчетата по ръцете и по врата му? Нима не беше убеден, че ако влезе в къщата, вратата ще се затвори зад гърба му, а стените ще започнат да се доближават, ще стрият на прах костите на мъртвите мишки в опита си да стрият на прах неговите кости?