Сега, когато приближаваше към металната будка, Еди се почувства по същия начин. Побиха го тръпки, косъмчетата на врата му настръхнаха. Усети онзи едва доловим ветрец, макар листата на околните дървета да оставаха съвършено неподвижни.
Въпреки всичко отиде до вратата (защото какво друго беше това, освен още една врата, макар и заключена) и опря ухо в металната повърхност.
Чувстваше се така, сякаш преди преди половин час беше взел силен наркотик, който започваше да действа едва сега. Пред очите му заиграха странни цветни кръгове. Стори му се, че чува гласове, които шептят в мрачната далечина, осветена от мъждукащи електрически фенерчета. Някога тези факли на съвременната епоха хвърляха ярко сияние и озаряваха всичко наоколо, но сега се бяха превърнали в немощни синкави светлинки. Усети някаква празнота… опустошение… разруха… смърт.
Двигателят продължаваше да трака, но нима не се чуваше още някакъв шум? Някакво отчаяно пулсиране, наподобяващо аритмия на болно сърце? Усещане, че нещо в машината, от която се носеше този шум, се е повредило?
— В залата на мъртвите цари тишина — прошепна Еди с немощен глас. — В залата на мъртвите цари забрава. Страхувайте се от стълбата, забулена в мрак, страхувайте се от разрушените стаи. Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а сложните машини престават една след друга да работят.
Роланд го дръпна грубо назад и Еди се обърна към него със замъглен поглед.
— Достатъчно — заповяда Стрелецът.
— Онази машинария вътре нещо се е повредила, нали? — попита младежът. Разтрепераният му глас сякаш идваше отдалеч. Все още чувстваше силата, която излъчваше металната будка, сила, която го привличаше.
— Да. В наши дни нищо в моя свят не работи както трябва.
— Ако вие, момчета, възнамерявате да прекарате нощта тук, ще се лишите от моята компания — обади се Сузана. В сивкавия сумрак лицето й изглеждаше призрачно бяло. — Нямам намерение да оставам. Не се чувствам комфортно.
— Никой няма да остане — каза Роланд. — Да вървим.
— Чудесна идея — подхвърли Еди. С отдалечаването от металната будка шумът започна да заглъхва. Той почувства как напрежението му отслабва. Макар че някаква незнайна сила все така го мамеше да изследва мрачните коридори, стълбите, разрушените стаи, където паяците тъкат своите мрежи, а светлините по контролните табла гаснат една след друга.
29
През нощта Еди отново сънува, че върви по Второ Авеню към деликатесния магазин на ъгъла с Четиридесет и шеста улица. Мина покрай музикалния магазин, където от тонколоните гърмеше песента на „Ролинг Стоунс“:
Продължи нататък, подмина един магазин, наречен „Вашите огледала“, който се намираше между Четиридесет и девета и Четиридесет и осма улица. Спря пред едно от огледалата, окачени на витрината. Стори му се, че сега изглежда по-добре — косата му беше по-дълга от необходимото, но тялото му бе стегнато, мускулесто, със слънчев загар. А дрехите, о-о, фантазия! Син блейзър, бяла риза, тъмночервена вратовръзка, сиви панталони… никога през живота си не беше носил толкова шикозни дрехи.
Някой го разтърсваше за рамото.
Той направи усилие отново да се потопи в съня си. Не искаше да се буди точно в този момент. Не и преди да влезе в деликатесния магазин, да отключи вратата и да се озове сред полето от рози. Искаше отново да види всичко това — безкрайния червен килим, извитото като свод синьо небе, по което като лодки плуваха бели облаци, и Тъмната кула. Страхуваше се от мрака, спотаил се в каменната кула, който се опитваше погълне всеки, осмелил се да доближи зданието, но въпреки това искаше да види всичко отново. Трябваше да го види.
Ръката обаче продължаваше да го разтърсва. Сънят изчезна, дим от гаснещ огън смени миризмата на автомобилни пари, която се носеше по Второ Авеню.
Беше Сузана. Изглеждаше уплашена. Еди се изправи и я прегърна. Бяха разположили лагера си в далечния край на елховата горичка, където до тях достигаше ромонът на пенливия ручей. От другата страна на тлеещите вече въглени, които бяха останали от огъня им, спеше Роланд. Сънят му беше неспокоен. Отметнал встрани единственото си одеяло, притиснал крака към гърдите си, той се бе свил на кълбо. Беше свалил ботушите си, петите му изглеждаха бели и беззащитни. Палецът на десния му крак липсваше, бе отхапан от същото чудовище, което беше погълнало и част от дясната му ръка.