— В моя свят възпитаните хора не бият децата си — рязко отвърна тя.
— Роланд сви рамене. Трудно можеше да си представи съществуването на подобен свят. Та нали в Библията се казваше: „Не жали пръчката, за да не разглезиш детето!“ И въпреки това не смяташе, че тя го лъже.
— Твоят свят се е променил — каза той. — В него много неща са по-различни. Сам се убедих в това.
— Предполагам.
— Във всеки случай двамата с Еди сте големи хора. Ще бъде глупаво да се отнасям с вас като с деца. Що се отнася до изпитанията, и двамата ги издържахте.
Роланд си спомни как на брега тя уби три от ракообразните чудовища, които се канеха да оглозгат до кости двамата с Еди. Стрелецът видя усмивката й и реши, че тя се е сетила за същото.
— И така, какво ще направиш, ако стрелям нахалост?
— Ще те погледна. Мисля, че това ще бъде достатъчно. Тя се замисли, сетне кимна.
— Може би.
Сузана отново провери колана с кобура. Той минаваше през гърдите й и приличаше на въжетата, които носят докерите. Роланд се беше трудил няколко седмици, докато го ушие както трябва. Коланът и револверът, чиято ръкохватка от сандалово дърво стърчеше от кобура, някога принадлежаха на самия Стрелец; кобурът висеше на дясното му бедро. Беше му трудно, но през последните пет седмици Роланд проумя, че там никога няма да има револвер. Благодарение на чудовищата можеше да стреля само с лявата ръка.
— Е, как е? — попита я.
Този път тя се засмя.
— По-удобно не може и да бъде. А сега да стрелям ли, или ще продължим да слушаме граченето на враните?
Стрелецът се напрегна, усети как го обзема гняв. Корт навярно бе изпитвал същото, но бе прикривал чувствата зад мрачното си изражение. Искаше тя да се научи да стреля… трябваше да се научи да стреля. Но да покаже отчаяната си нужда, означаваше да се провали.
— Повтори урока си още веднъж.
Тя въздъхна с престорено раздразнение… но когато заговори, усмивката й изчезна и красивото й лице стана сериозно. Устните й изрекоха старото заклинание, което прозвуча по съвършено различен начин. Роланд никога не бе очаквал да чуе тези думи от устата на жена. Колко естествено прозвучаха те… и същевременно странно и опасно.
— Не се прицелвам с ръката си; този, който прави това, е забравил лицето на баща си. Прицелвам се с окото си. Не стрелям с ръката си; който прави това, е забравил лицето на баща си. Стрелям с разума си. Не убивам с револвера си…
Млъкна и се прицели в лъскавите камъчета, наредени върху канарата.
— Няма да убивам никого, това са най-обикновени камъни.
Изражението й — леко предизвикателно, леко игриво — предполагаше, че тя възнамерява да раздразни Роланд, може би дори да го ядоса. Стрелецът обаче бе минал по съшия път и не бе забравил, че стрелците чираци са капризни и самонадеяни, правят се на интересни в най-неподходящия момент… а той бе открил у себе си неподозирана дарба. Дарбата на учител. Нещо повече, харесваше му да учи останалите; от време на време се питаше дали това се отнасяше и за Корт. Сигурно.
Враните отново заграчиха. Някаква част от съзнанието на Стрелеца регистрира факта, че новите крясъци са по-скоро възбудени, отколкото заядливи; явно нещо бе подплашило птиците и ги бе лишило от храната им. В момента умът му бе зает с по-важни неща от някакви си страхливи врани, затова Роланд насочи вниманието си към младата жена. Да постъпи другояче в присъствието на чирак означаваше да му даде нов повод за заяждане. И кой ще излезе виновен? Кой друг освен учителят? Нима не я учеше да хапе? Учеше и двамата да хапят. Нима Стрелецът — лишен от ритуала и заклинанието — не бе човек-ястреб, обучен да напада по команда?
— Не — възрази, — не са камъни.
Тя повдигна вежди и се усмихна отново. След като се убеди, че Роланд не възнамерява да я наругае, както правеше понякога ако реакциите й бяха забавени или прибързани, в очите й заигра металният блясък, който той свързваше с Дета Уокър.
— Така ли? — учуди се тя.
Предизвикателството в гласа й не бе злонамерено, но щеше да стане, ако Роланд й позволеше. Беше напрегната, възбудена, приличаше на котка, която подава ноктите си.
— Не, не са камъни — повтори насмешливо той. На лицето му се появи усмивка, макар сурова и невесела. — Помниш ли онези гадове в Оксфорд?
Усмивката й помръкна.
— Помниш ли какво сториха с теб и твоите приятели?
— не бях аз. Беше друга жена.