— Ей, Роланд, този лъч няма да ме направи стерилен, нали?
Стрелецът сви рамене, на устните му заигра едва забележима усмивка.
— Прилича на речно корито — възкликна Сузана. — На корито на пресъхнала река, което едва се забелязва… но все пак съществува. Докато следваме Лъча, разположението на сенките няма да се промени, нали?
— Да — отвърна Роланд. — Ще се преместват с движението на слънцето, разбира се, но винаги ще можем да следваме Лъча. Не забравяйте, че преминава в една и съща посока хиляди, може би десетки хиляди години. Вижте, вижте небето.
Перестите облаци по протежение на Лъча също се бяха подредили като рибена кост… тези, които следваха посоката му, се носеха много по-бързо от другите, останали встрани от Лъча. Мощната му сила ги тласкаше на югоизток. Тласкаше ги към Тъмната кула.
— Виждате ли? Дори облаците се подчиняват на силата му.
Малко ято птици летеше към тях. Когато навлязоха в Лъча, за миг те също се отклониха на югоизток. След като прекосиха тесния коридор на влиянието му, птиците възобновиха предишния си курс.
— Е, време е да тръгваме — обади се Еди. — И най-дългият път започва с първата крачка.
— Почакай. — Сузана се обърна към Роланд. — Не става въпрос само за дълъг път, нали? За какво става въпрос, Роланд? За десет хиляди километра? За двайсет хиляди километра?
— Не мога да кажа. Зная само, че ни очаква дълго пътешествие.
— Но как ще го извършим, ако ще трябва да бутате проклетата количка? Не можем да изминем повече от пет километра дневно и вие го знаете.
— Открихме верния път — каза Роланд — и засега това е достатъчно. Ще дойде време, Сузана Дийн, когато ще вървим много по-бързо, отколкото ще ти се иска.
— О, нима? — Тя го измери с унищожителен поглед; двамата мъже видяха познатите опасни пламъчета в очите й. — Да не би да си паркират наблизо спортната си кола? Дори да си го направил, ще имаш нужда от шосе!
— Земята и начинът, по който пътуваме, ще се променят. Винаги става така.
Сузана махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Върви на майната си!“
— Все едно слушам майка си, която все повтаряше: „Бог ще се погрижи за всичко“
— А нима Той не се грижи за всичко? — мрачно попита Роланд.
Сузана изненадано го изгледа, сетне отметна глава и се засмя гръмогласно.
— Зависи от гледната точка. Ако това са Неговите грижи, не ми се мисли какво ще стане, когато се отвърне от нас.
— Хайде, престанете — намеси се Еди. — Да се махаме от това място. Не ми харесва.
Беше вярно, но не беше цялата истина. Той нямаше търпение да стъпи по скритата от погледа пътека, да тръгне по тази тайнствена магистрала. Всяка стъпка го приближаваше към полето от рози, заобикалящо Кулата. Установи — не без известно учудване — че е твърдо решен да види Кулата… или да умре по пътя към нея.
„Поздравления, Роланд — каза си. — Добре си свърши работата. Сега съм твой последовател, посвети ме в своята вяра. Някой да изпее «алилуя».“
— Трябва да свършим още нещо — каза Роланд, наведе се и развърза кожената връв около лявото си бедро. Сетне бавно заразкопчава патрондаша си.
— Какво става? — учуди се Еди.
Стрелецът свали кобура и му го подаде, сетне спокойно заяви:
— Знаеш защо го правя, нали?
— Сложи си го обратно! — В душата на Еди се разрази истинска буря от противоречиви чувства; усещаше как пръстите му треперят, въпреки че беше свил ръце в юмруци. — Какво мислиш, че правиш?
— Полудявам бавно. Докато раната в мен не се затвори — ако това изобщо стане някога — не бива да нося оръжие.
— Вземи го, Еди — подкани го тихо Сузана.
— Ако револверът не беше у теб, когато прилепът ме нападна, щях да бъда обезглавен.
Стрелецът продължи да му подава револвера си. Позата му говореше за твърдата решимост да стои така цял ден, докато Еди не отстъпи.
— Добре! — извика младежът. — Съгласен съм!
Грабна кобура и пристегна ремъка около кръста си. Би трябвало да изпита облекчение — нима през нощта не бе поглеждал крадешком към оръжието, не си бе задавал въпроса, какво ще се случи, ако Роланд наистина полудее? Нима и двамата със Сузана не се бяха питали едно и също? Но въпреки това не почувства облекчение, а страх, угризения и някаква странна, болезнена тъга, толкова дълбока, че нямаше сили да заплаче.