Роланд изглеждаше толкова странен без револверите си…
Не приличаше на стрелец.
— Е, след като непохватните чираци разполагат с револвери, а учителят им е невъоръжен, можем ли да тръгваме? Ако нещо голямо и страшно изскочи от гората, ще трябва да го убиеш с ножа си, нали, Роланд?
— О, да — промълви той. — Едва не забравих. — Извади ножа от чантата си и го подаде на младежа, който възкликна:
— Това е лудост!
— Животът е лудост.
— Напиши го на едно листче и го прати на шибания „Рийдърс Дайджест“. — Еди затъкна ножа в колана си, сетне предизвикателно погледна Роланд. — Сега вече можем ли да тръгваме?
— Има още нещо.
— Мили Боже! Стрелецът се усмихна:
— Пошегувах се.
Еди остана с отворена уста, а Сузана гръмогласно се разсмя. Смехът й отекна като камбанен звън сред смълчаната гора.
31
Цяла сутрин си пробиваха път сред зоната на разрушенията, причинени от мечока, но все пак напредваха по-бързо, следвайки Лъча. След като веднъж преодоляха лабиринта от повалени дървета и храсти, навлязоха в стара гъста гора. Ручеят, който извираше в подножието на скалната стена, весело ромолеше край тях. Срещаха повече животни — чуваха стъпките им сред дърветата — дори на два пъти видяха малки стада елени. Един мъжкар с огромни рога стреснато вдигна глава; навярно тежеше поне сто й петдесет килограма. Ручеят се отклони от пътя им, щом отново стигнаха хълмовете. Когато следобедът започна да преваля. Еди видя нещо.
— Може ли да спрем? Да починем за минутка?
— Какво има? — попита Сузана.
— Да — обади се Роланд. — Можем да спрем.
Изведнъж Еди отново почувства присъствието на Хенри, сякаш някаква тежест се стовари върху раменете му. „О, я го вижте маминото синче. Да не би лигльото да е видял някоя клонка? Да не би да иска да издялка нещо? О, колко е готино…“
— Не е необходимо да спираме. Просто…
— … видя нещо — довърши Роланд вместо него. — Каквото и да е то, престани да бръщолевиш, иди и го вземи.
— Не е нещо особено. — Еди се изчерви. Отмести поглед от ясена, който бе привлякъл погледа му.
— Няма значение. Това е нещо, което ти трябва. След като ти имаш нужда от него, значи ние също се нуждаем от него. Нямаме нужда само от човек, който не може да се избави от безполезния товар на собствените си спомени.
Лицето на Еди пламтеше. Стоеше, забил поглед в краката си, чувстваше, че сините очи на Роланд проникват до най-съкровените кътчета на обърканата му душа.
— Еди, какво има? — полита любопитно Сузана.
Гласът й му даде смелост. Отиде до стройния ясен и извади ножа от колана си.
— Може да е нищо — промърмори, сетне добави с усилие на волята, — а може да се окаже пешо важно, много важно, ако не се издъня.
— Ясенът е благородно дърво, което крие огромна сила — отбеляза Роланд зад гърба му, но младежът не го чу. Подигравателният, заядлив глас на Хенри беше изчезнал, а с него се бяха изпарили и притесненията на Еди. Мислите му бяха насочени към клона, който бе привлякъл погледа му и който беше по-дебел на мястото, където се сливаше със ствола. От тази странна форма, от тази издутина се нуждаеше Еди.
Реши, че тук е скрита формата на ключа, който беше видял в продължение на броени секунди, преди горящите останки на челюстта да се променят отново и да се превърнат в роза. Три обърнати букви V, средната по-дълбока и по-широка от останалите две. И една малка извивка в края. Това беше тайната.
В паметта му се прокрадна елемент от съня му: „Дад-а-чум, дуд-а-чи, не се тревожи, ключът е у теб.“
„Може би — помисли си той. — Но този път не бива да допускам грешка. Всяка неточност ще бъде фатална“
Изключително предпазливо отряза клона и окастри тънкия му край. Сега държеше дебело парче ясен, дълго двадесетина сантиметра. То тежеше в ръката му. Еди усещаше в него живот и желание да разкрие истинската си форма… пред някого, достатъчно сръчен, за да я изкара на повърхността.
Дали той беше този човек? Какво значение имаше това?
Еди Дийн реши, че отговорът и на двата въпроса е положителен.
Стрелецът го хвана за китката и промърмори: