— Мисля, че криеш някаква тайна.
— Може би.
— Ще я споделиш ли? Той поклати глава.
— По-добре да не го правя. Рано е още. Роланд се замисли, сетне кимна.
— Добре. Ще ти задам още един въпрос, после ще прекратим разговора на тази тема. Да не би да си открил път към същината на моя… проблем?
„Това е най-откровеното признание за отчаянието, което го е обзело“ — помисли си младежът.
— Не зная. Не съм сигурен. Но се надявам да успея да ти помогна.
Стрелецът кимна отново и освободи ръката му.
— Благодаря. Все още разполагаме с два часа преди да се стъмни — защо да не се възползваме?
— Нямам нищо против.
Продължиха напред. Роланд тикаше количката, а Еди вървеше пред тях, стиснал клонката със скрития в нея ключ. Парчето дърво сякаш пулсираше и излъчваше загадъчна и мощна топлина.
32
Същата вечер, след като се нахраниха, младежът взе ножа на Стрелеца и задялка клонката. Ножът бе удивително остър, сякаш никога не можеше да се изтъпи. Еди работеше бавно и внимателно, използваше светлината на огъня, въртеше парчето ясен ту от едната, ту от другата страна, наблюдаваше ситните стърготини, които падаха на земята.
Сузана лежеше, скръстила ръце на тила си, вперила поглед в звездите, които се носеха бавно по черното небе.
Недалеч от огъня стоеше Роланд и се вслушваше в гласовете на безумието, които се надигаха в болното му съзнание.
Имаше момче.
Нямаше момче.
Имаше.
Нямаше.
Имаше…
Затвори очи, постави студената си длан на челото си и се запита колко ли време му остава, докато се скъса като прекомерно обтегната тетива.
„О, Джейк — питаше се той. — Къде си? Къде си?“
Високо над него се появиха Старата звезда и Старата майка, заеха определените си места и впериха погледи една в друга през звездните руини на своята отдавна разпаднала се връзка.
II. Ключът и розата
1
В продължение на три седмици Джон (Джейк) Чеймбърс смело се бори срещу обхващащата го лудост. През цялото време се чувстваше като последния оцелял пасажер на борда на потъващ презокеански лайнер, който се бъхти над трюмната помпа, опитвайки се да задържи кораба на водната повърхност, докато премине бурята, докато небето се проясни и пристигне помощ отнякъде. Все едно откъде. На 31 май 1977 г., четири дни преди началото на лятната ваканция, най-сетне се наложи да се приеме фактът, че никаква помощ няма да пристигне. Време бе да се откаже; време бе да се остави да бъде отнесен от бурята.
Последната капка, от която чашата преля, бе годишното есе по английски.
Джон Чеймбърс, наричан Джейк от три-четири момчета, с които почти бе успял да се сприятели (ако баща му бе наясно с този фактоид, несъмнено щеше да побеснее), завършваше първата си учебна година в училище „Пайпър“. Макар и вече единадесетгодишен и в шести клас, той бе дребен за възрастта си и хора, които го виждаха за пръв път, го вземаха за по-малък. Всъщност допреди година-две понякога дори го бъркаха с момиче, но накрая той не издържа и вдигна такъв скандал да се подстриже късо, че успя да получи позволението на майка си. Баща му, разбира се, нямаше никакви възражения срещу новата прическа. Той просто пусна безчувствената си усмивка от неръждаема стомана и заяви:
— Малкият иска да прилича на морски пехотинец, Лори. Толкоз по-добре за него.
Баща му никога не го наричаше Джейк и много рядко му викаше Джон. Обикновено се обръщаше към него с „малкия“.
Миналото лято (тогава беше 200-годишнината — всички сгради бяха окичени със знамена и флагове, а нюйоркското пристанище бе задръстено със старинни кораби) беше обяснил на момчето, че „Пайпър“ е „Най-доброто Училище в Цялата Страна за Момчета на Твоята Възраст“. Фактът, че Джейк бе приет в това училище, нямал нищо общо с парите, обясняваше Елмър Чеймбърс. Той лично се гордеел до пръсване с този факт, макар Джейк да подозираше, че това не е правдоподобно, че всъщност може би всичко е чиста глупост, която баща му е превърнал във факт, който да подмята с лекота по обеди и коктейли: „Синът ми ли? О, той учи в «Пайпър». Да пукна, ако това не е най-доброто училище в цялата страна за момчета на неговата възраст. В това училище не се влиза с пари; за там човек или има мозък, или край.“