Джейк си даваше сметка, че в горещата пещ на Елмъровото съзнание суровият въглерод на желанията и мненията често се спояваше в диаманти, които той наричаше „факти“… или още „фактоиди“, в по-неофициална обстановка. Любимата му фраза, която изричаше често и с безкрайно благоговение, бе: „Факт е, че…“ и никога не пропускаше случай да я вметне.
„Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в «Пайпър»“ — бе му казал баща му през лятото на 200-годишнината — лятото на синьото небе, знамената и старинните кораби; златно лято в спомените на Джейк, защото тогава още не бе започнал да губи разсъдъка си и единствената му грижа бе дали ще оправдае надеждите, защото на думи „Пайпър“ звучеше като гнезденце на новоизлюпени генийчета.
— В подобно заведение се влиза само с много багаж тук, горе. — На това място Елмър се бе пресегнал и бе почукал сина си по челото с твърдия си, пожълтял от никотина пръст. — Разбра ли, малкия?
Джейк бе кимнал. Не беше необходимо да отговаря на баща си, защото той се отнасяше към всички — включително и към жена си — по един и същи начин — като към подчинените си в местната телевизия, където беше програмен директор и се ползваше с голям авторитет. Трябваше просто да го изслушаш, кимайки на правилните места.
— Хубаво — отбеляза баща му и запали поредната от осемдесетте цигари „Кемъл“, които изпушваше всеки Божи ден. — Значи се разбираме отлично. Ще ти се скъса задникът от учене, но можеш да се справиш. Инак нямаше да ни изпратят това. — Той взе писмото, с което от училището ги осведомяваха, че приемат Джейк, и го размаха. Жестът издаваше дивашки триумф — сякаш съобщението представляваше току-що убитото в джунглата животно, което Елмър се готви да одере и изяде. — Тъй че трябва да работиш здраво. И да изкарваш добри бележки. За да се гордеем с теб. Ако завършиш годината с отличие, те очаква пътешествие до „Дисни Уърлд“. А подобна награда си заслужава, нали, малкия?
Джейк получаваше отлични оценки — шестици по всичко (или поне допреди три седмици). Родителите му вероятно се гордееха с него, но той ги виждаше много рядко и не знаеше със сигурност. Когато се връщаше от училище, вкъщи обикновено нямаше никого, освен Грета Шоу-домашната помощница — и в крайна сметка той показваше контролните с шестиците на нея. После складираше тетрадките в един ъгъл на стаята си. Понякога ги разглеждаше и се питаше дали оценките означават нещо. Искаше му се да имат някакъв смисъл, но дълбоко се съмняваше в това.
А и надали щеше да посети „Дисни Уърлд“ през предстоящото лято, пък макар и да беше отличник.
По-скоро щеше да иде в лудница.
В мига, когато прекрачи прага на училище „Пайпър“ в осем и четиридесет и пет на 31 май сутринта, му се яви ужасяващо видение. Баща му, наведен над бюрото си в кабинета си на Рокфелер Плаза, захапал цигара, чийто синкав дим се вие около главата му като венец, говори с един от подчинените. Някъде зад и под него се простира Ню Йорк, но грохотът и лудницата остават зад двойните изолационни стъкла.
— Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в санаториума „Сънивейл“ — със зловещо задоволство обяснява баща му. После се пресяга и чуква човека по челото. — В подобно заведение се влиза само когато съдържанието на горното чекмедже пострада сериозно. Като при моя малкия. Но на него му се скъсва задникът. Разправят, бил най-добрият в лудницата по изработване на кошници. А като го пуснат — ако това изобщо се случи — го очаква пътешествие. Пътешествие до…
— … до крайпътната станция — промърмори Джейк и докосна чело с трепереща ръка. Отново чуваше онези гласове. Шумните, скандалджийски гласове, които го побъркваха.
Ти си мъртъв, Джейк. Прегази те кола и сега си мъртъв.
Я не ставай смешен! Виждаш ли този плакат? „ПОМНЕТЕ ПЪРВИЯ ПИКНИК С КЛАСА“ — пише там. Мислиш ли, че в отвъдното си правят пикник на класа?
Не зная. Но знам, че те прегази кола.
Не!
Да. Това стана на 9 май, в осем и двайсет и пет сутринта. Ти почина няма и минута по-късно.
Не! Не! Не!
— Джон?
Доста стреснат, Джейк вдигна поглед. Господин Бисет — учителят по френски — стоеше наблизо и разтревожено го гледаше. Зад него останалите ученици тъкмо влизаха в общата зала за сутрешната сбирка. Почти никой не бърбореше, а викове не се чуваха изобщо. Очевидно другите родители също повтаряха на децата си, че за да посещават „Пайпър“, не е достатъчно да има човек пари (макар годишната такса да възлиза на двадесет и две хиляди долара), а най-вече достатъчно мозък. Очевидно на мнозина от тях също им бе обещано пътешествие, ако изкарат достатъчно добри оценки. Очевидно в някои случаи родителите на щастливите победители дори щяха да ги придружат. Очевидно…