Джейк седна в дъното на залата и се замисли, без да слуша сутрешните съобщения. Ужасът не стихваше и го караше да се чувства като плъх в капан. А когато се опитваше да си представи бъдещи по-добри и по-светли времена, се натъкваше на пълен мрак.
Здравият му разум бе корабът, който потъваше.
Господин Харли — директорът — застана на катедрата и започна с кратко встъпление за важността на годишните изпити и как получените оценки представляват поредната стъпка по Великия Път на Живота. Каза им още, че училището зависи от тях, че той самият зависи от тях и че родителите им зависят от тях. Не заяви, че целият свят зависи от тези бележки, но го намекна доста ясно. Завърши със съобщението, че по време на годишните изпити звънецът няма да бие (първата и единствена добра новина, която Джейк чуваше тази сутрин).
Госпожа Франкс, вече настанила се пред пианото, взе първия акорд. Учениците — от седемдесет момчета и петдесет момичета, облечени благопристойно (свидетелство за вкусовете и финансовата стабилност на родителите им), скочиха на крака и запяха училищния химн. Джейк изричаше безгласно думите и същевременно размишляваше за мястото, където се бе събудил след смъртта си. Отначало му се стори, че е в ада… а когато се появи човекът с черното наметало, това подозрение съвсем се затвърди.
В този миг, разбира се, дойде другият. Мъжът, когото Джейк вече почти бе обикнал.
Но той ме остави да падна. Той ме уби.
Изби го ледена пот.
„Боже, каква скапана песен“ — помисли си Джейк и изведнъж му хрумна, че баща му страшно би я харесал.
2
Първият час беше по писмени упражнения — единственият предмет, по който нямаше да държат годишен изпит. Трябваше да напишат домашно съчинение, съдържащо между хиляда и петстотин и четири хиляди думи. Госпожа Ейвъри им беше задала следната тема: „Моето разбиране за истината“. Оценката на съчинението представляваше една четвърт от общия бал за годината.
Джейк влезе в класната стая и седна на третия ред. Групата по този предмет се състоеше само от единайсет ученици. Той помнеше как през септември миналата година, в „деня за запознанство“, господин Харли им обясни, че в „Пайпър“ съотношението между преподаватели и ученици е най-високо от всички частни средни училища на високо равнище по Източното крайбрежие. За да подчертае важността на думите си, той удряше с юмрук по катедрата. Джейк не се впечатли кой знае колко, но предаде информацията на баща си. Предполагаше, че той ще се впечатли и се оказа прав.
Отвори ученическата чанта и внимателно измъкна синята папка, в която беше годишното съчинение. Остави я на чина с намерението да хвърли последен поглед на „творбата“ си, но в същия миг вниманието му бе привлечено от вратата в дъното на стаята. Тя водеше, както добре му бе известно, към гардеробното помещение, което днес бе затворено, защото температурата в Ню Йорк бе двадесет градуса и никой не носеше палто. В помещението нямаше нищо освен множество пиринчени куки на стената и гумена изтривалка за обувки. Няколко кашона училищни пособия — тебешир, сини тетрадки за изпит и тем подобни — бяха складирани в най-отдалечения ъгъл — това бе всичко.
Нищо особено.
Въпреки това Джейк стана, оставяйки неотворената папка на чина си, и прекоси стаята. Чуваше как съучениците му прелистват страниците, проверявайки за последен път за неясни фрази, но тези шумове идваха сякаш отдалеч.
Вниманието му бе съсредоточено върху вратата.
В последните десетина дни, с усилването на ечащите в съзнанието му гласове, всякакви врати го привличаха все по-силно. Само през последната седмица навярно бе отварял тази между своята стая и коридора поне петстотин пъти, а онази между стаята си и банята — минимум хиляда пъти. Всеки път, когато посягаше към дръжка на врата, в гърдите му се надигаше пареща топка от надежда и очакване, сякаш зад въпросната врата се криеше отговорът на всичките му проблеми и най-сетне щеше да го открие… Но всеки път се озоваваше в коридора, в банята…