Умрях.
Не. Не съм.
Умрях, умрях.
Не съм.
Умрях.
Не съм.
Застана пред врата с надпис „МОМИЧЕТА“. Бутна я, очаквайки да се изправи пред яркото пустинно небе и омарната синева на планините на хоризонта. Вместо това видя Белинда Стивънс, която бе застанала до една мивка, взираше се в огледалото над кранчетата и си изстискваше пъпка на челото.
— Боже Господи, какво търсиш тук? — попита момичето.
— Извинявай. Сгреших вратата. Помислих, че тази води към пустинята.
— Какво?
Но той вече бе пуснал вратата и тя се за тръшна, задвижена от автомата. Подмина чешмичката и отвори вратата с надпис „МОМЧЕТА“. Тази е истинската врата, знаеше го, сигурен бе, тази врата ще го отведе назад в…
Под флуоресцентните лампи искряха три съвършено чисти писоара. Кранчето капеше. И това бе всичко.
Джейк остави вратата да се затвори. После се отдалечи по коридора, тихо потропвайки с токове по плочките. Като минаваше покрай канцеларията, надникна вътре, но не видя никого, освен госпожа Франкс. Тя говореше по телефона, поклащаше се на въртящия си стол и навиваше кичур коса на пръста си. Посребреният звънец бе поставен на бюрото до нея. Джейк я изчака да се обърне с гръб към вратата и бързо притича. Тридесет секунди по-късно се намери под ярката слънчева светлина на майската утрин.
„Избягах от час — рече си той. Колкото и да бе умопомрачен, това неочаквано развитие на събитията искрено го изуми. — Като не се върна до пет минути, госпожа Ейвъри ще изпрати някой да ме търси… и всички ще разберат. Ще разберат, че съм напуснал сградата и съм избягал от час.“
Сети се за папката на чина.
„Ще прочетат съчинението и ще помислят, че съм се побъркал. Fou. Разбира се, че ще го помислят. Естествено. И това е самата истина.“
После заговори друг глас. Беше гласът на човека със зоркия поглед на стрелец, който носеше на кръста си два огромни кобура с револвери Гласът бе студен… но и вдъхваше известно успокоение.
„Не, Джейк — каза Роланд. — Не си се побъркал. Изгубил си се и се чувстваш уплашен, но не си луд и не бива да се страхуваш нито от сянката си, която те следва в слънчевото утро, нито от сянката си, която те посреща вечер. Трябва да намериш пътя за вкъщи, това е всичко.“
— Но къде отивам? — пошепна Джейк. Стоеше на тротоара на Петдесет и шеста улица, между парка и Медисън Авеню, и следеше с поглед стрелкащите се по платното коли. Някакъв автобус от градския транспорт изрева край него и остави след себе си тънка струйка остър синкав пушек от дизелово гориво.
— Къде отивам? Къде е скапаната врата?
Но гласът на Стрелеца бе замлъкнал.
Джейк сви наляво, по посока на Ейст Ривър, и наслуки тръгна право напред. Не знаеше къде отива — нямаше абсолютно никаква идея. Надяваше се краката му да го отведат където трябва, както преди известно време го бяха отвели където не трябва.
5
Това се бе случило преди три седмици.
Не би могло обаче да се каже: „Всичко започна преди три седмици“, защото така се създава впечатлението, че е протекло някакво последователно развитие, а това не беше вярно. Имаше развитие по отношение на гласовете и по отношение на настоятелността, с която всеки един от тях защитаваше своята версия на действителността, но всичко останало се случи отведнъж.
Излезе от къщи към осем часа с намерението да иде пеш на училище — винаги вървеше пеш, когато времето бе хубаво, а през месец май времето бе направо фантастично. Баща му бе излязъл за работа, майка му още не бе станала, а госпожа Грета Шоу седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник „Ню Йорк Поуст“.
— Довиждане, Грета — каза момчето. — Тръгвам за училище. Тя му махна, без да вдига поглед от вестника, и каза:
— Приятен ден, Джони. Започваше един най-обикновен ден.
И продължи да бъде такъв през следващите хиляда и петстотин секунди. После всичко безвъзвратно се промени.