Джейк не бързаше, размахваше ученическата си раница в едната ръка, а в другата — пакета с обеда си, и се заглеждаше по витрините. Седемстотин и двайсет секунди преди края на живота си такъв, какъвто винаги е бил, спря да разгледа витрината на „Брендио“, където няколко манекена, облечени в палта по модата от началото на века, бяха замръзнали сякаш насред разговор. Джейк си мислеше единствено как днес следобед след училище ще отиде на боулинг. Средното му постижение бе 158, което бе направо страхотно за единадесетгодишен хлапак. Мечтаеше някой ден да участва в професионален турнир (а ако бе известен на баща му, този фактоид също щеше да предизвика бурния му гняв).
Моментът вече наближаваше — моментът, когато разсъдъкът му изведнъж щеше да бъде затъмнен.
Пресече Тридесет и девета улица — оставаха му четиристотин секунди. Когато спря на Четиридесет и първа да изчака зеления сигнал на пешеходния светофар, му оставаха двеста и седемдесет секунди. Спря да погледне витрината на магазинчето за подаръци на ъгъла на Петдесета и Четиридесет и втора, и вече му оставаха сто и деветдесет. И в мига, когато от обикновения му живот оставаха само три минути, Джейк премина под невидимия чадър на онази сила, която Роланд наричаше ка-тет.
Постепенно го обземаше странно чувство на безпокойство. Отначало му се струваше, че някой го наблюдава, но после усети, че не е така… или поне не е точно така. Струваше му се, че вече е бил тук, че отново сънува почти забравен сън. Изчака усещането да отмине, но то упорстваше. Ставаше все по-осезаемо и започна да се примесва с някакво друго чувство — Джейк с неохота си даде сметка, че го обзема истински ужас.
Малко по-надолу, на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и трета улица, някакъв негър тъкмо се настаняваше на тротоара с количка със солени гевреци и безалкохолни напитки.
„Този ще вика: «Боже Господи, убиха го!»“ — рече си Джейк.
От отсрещния ъгъл се задаваше пълна дама с торбичка от „Блумингдейлс“.
„Тя ще изпусне торбичката. Ще я изпусне, ще притисне ръце към устата си и ще се разпищи. Торбичката ще се разкъса. Вътре има кукла. Увита е в червена хартия. Ще видя всичко това от улицата. От мястото, където ще лежа на платното с панталони, потънали в кръв, която потича по асфалта и образува локва.“
Зад дебеланата се виждаше висок мъж с металносив камгарен костюм. Носеше куфарче.
„Той повръща върху обувките си. Изпуска куфарчето си и се изпуска върху обувките си. Какво ми става?“
Но при все това краката му сковано го носеха към кръстовището, където равномерен поток пешеходци пресичаше улицата с отривиста крачка. Някъде отзад се доближава убиецът. Той знаеше това също тъй добре, както знаеше, че след миг екзекуторът ще протегне ръце да го блъсне… но не можеше да се огледа. Сякаш бе заключен в кошмар, където човек няма власт над събитията.
Остават петдесет и три секунди. Продавачът на солени гевреци тъкмо отваряше някакъв капак отстрани на количката.
Ще извади бутилка „Ю-ху“, ще я разклати енергично и ще отвърти капачката.
Четиридесет секунди.
Белият надпис „ПРЕМИНЕТЕ“ изгасна. Червеният надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ“ замига бързо. А някъде, на няма и половин пресечка, голям син кадилак летеше към кръстовището на Пето авеню и Четиридесет и трета. Джейк прекрасно знаеше това, както и че водачът е със синя шапка, почти същата на цвят като автомобила.
„Ще умра!“
Искаше да извика на глас, за да го чуят хората, които най-спокойно го подминаваха, по устните му сякаш бяха залепнали. Краката му спокойно продължаваха да го посят към кръстовището. Забранителният надпис престана да мига, червен и сериозен. Продавачът на гевреци запрати правната бутилка в плетеното метално кошче за боклук на ъгъла. Дебелата дама стоеше на отсрещния тротоар, стиснала торбичката за дръжките. Мъжът със сивия костюм изникна точно зад нея. Оставаха осемнадесет секунди.
„Време е да мине камионетката“ — рече си Джейк.
Подскачайки през дупките, през кръстовището прелетя камионетка с рисунка на щастливо подскачащо човече и надпис „ТУКЪР — ИГРАЧКИ НА ЕДРО“ на страничната врата. Зад гърба му, Джейк знаеше това, човекът с черното расо ускоряваше крачка, скъсяваше разстоянието помежду двама им, вече протягаше дългите си ръце. Въпреки това не можеше да погледне назад — като в сънищата, когато знаеш, че те преследва нещо ужасно, но не можеш да се обърнеш.