„Бягай! А ако не можеш да избягаш, седни на земята и се дръж здраво за стълба на някой знак за «забранено паркиране». Не позволявай да се случи просто ей-така!“
Но беше безсилен да промени съдбата си. Отпред, точно на бордюра, бе застанала млада жена с бял пуловер и черна пола. От лявата й страна стоеше млад мексиканец, който носеше огромен касетофон. Тъкмо заглъхваше някаква дископесничка на Дона Съмър. Следващата песен, Джейк знаеше това, бе „Доктор Любов“ на Кис.
„Ще се раздалечат…“
И още преди да е успял да довърши мисълта си, жената отстъпи вдясно. Мексиканецът отстъпи вляво и между двамата се образува пролука. Краката-предатели го заведоха право там. Оставаха девет секунди.
В долния край на улицата майското слънце проблясваше в емблемата на кадилака. Джейк знаеше, че колата е модел „Седан де Вил“ 1976 година. Шест секунди. Кадилакът набираше скорост. Скоро светофарът щеше да се смени и мъжът зад волана — дебелак със синя шапка с веселяшко перо, небрежно забодено в лентата — се канеше да премине преди да светне червено. Три секунди. Човекът в черно зад Джейк вече се хвърляше напред. В този миг „Обичам да те обичам, скъпа“ свърши и започна „Доктор Любов“.
Две.
Кадилакът се устрои в най-дясната лента откъм тротоара, където бе застанал Джейк, и влетя в кръстовището, радиаторът му сякаш зловещо се хилеше.
Една.
Дъхът на момчето спря.
Нула.
— Ох! — извика Джейк в мига, когато ръцете го тласнаха с все сила в гърба, изблъсквайки го, изблъсквайки го, изблъсквайки го на улицата и в отвъдното…
Само че нямаше никакви ръце.
Въпреки това той политна напред, безпомощно размахал ръце във въздуха, свил устни в разочарована гримаса. Мексиканецът с касетофона се пресегна, сграбчи го за ръката, дръпна го назад и каза:
— Внимавай, малкия. Че ще станеш на пихтия.
Кадилакът профуча. Джейк забеляза как дебелакът наднича през предното стъкло, а след това го изгуби от поглед.
Именно тогава се случи странното събитие — в този миг Джейк сякаш бе разсечен през средата и се превърна в две момченца. Едното умираше на платното. Другото стоеше на тротоара и сащисано от изумление, глуповато се взираше в надписа „НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ“, който изгасна и на негово място светна „ПРЕМИНЕТЕ“, а хората тръгнаха да пресичат, сякаш нищо не се бе случило, което всъщност бе истина.
„Жив съм!“ — с безкрайно облекчение се разпищя от радост едната половина от съзнанието му.
„Умрях! — викна в отговор другата. — Лежа мъртъв насред улицата! Всички се трупат около мен, мъжът, който ме блъсна, казва: «Аз съм свещеник, пуснете ме да мина.»“
На приливи и отливи го обземаше слабост и караше мислите му да плющят като парашутно платнище. Дебелата дама се приближаваше към него и в мига, когато го подмина, Джейк надзърна в торбичката й. Забеляза яркосините очи на кукла, която надзърташе над червена хартия — точно както си я представи. После непознатата изчезна. Продавачът на гевреци не викаше: „Боже Господи, убиха го!“, а продължаваше с приготовленията за работа, подсвирквайки си дискомелодийката, която звучеше до преди малко от касетофона на мексиканеца.
Джейк се обърна и трескаво за търси с поглед свещеника. Нямаше го.
Изстена.
„Съвземи се! Какво ти става?“
Не знаеше. Знаеше единствено, че в този миг трябваше да лежи на асфалта, а през това време дебелата дама да пищи, мъжът със сивия камгарен костюм да повръща, а човекът в черно да си проправя път през започващата да се събира тълпа.
И в част от съзнанието му ставаше именно това.
Отново започна да губи сили. Изведнъж изпусна пакета с обеда си на тротоара и се зашлеви с все сила. Някаква минувачка го изгледа доста озадачено. Джейк не й обърна внимание. Заряза обеда на тротоара и се хвърли да пресича, без да обръща внимание на забранителния надпис. Вече нямаше значение. Смъртта бе наближила… а след това бе отминала, без дори да се обърне. Не бе писано да стане така, и той го чувстваше дълбоко в душата си, но все пак се беше случило.
Може би сега ще живее вечно.
От тази мисъл му идваше да се разпищи с цяло гърло.
6
Мислите му се поизбистриха, докато стигна в училище, и вътрешният му глас започна старателно да го убеждава, че не е станало нищо лошо, наистина нищо лошо. Може би се бе случило нещо необикновено, наистина — някакво духовно прозрение, което му бе позволило да надзърне за миг в едно възможно бъдеще, но какво от това? Какво толкоз, в крайна сметка? Тази идея бе дори ласкателна в известен смисъл — подобни събития описваха в таблоидите, които се продаваха в супермаркета и които Грета Шоу обичаше да чете, стига да бе сигурна, че майката на Джейк не е наоколо — вестници като „Нешънъл Инкуайърър“ и „Инсайд Вю“. Само дето в тях духовното прозрение винаги имаше значимостта на тактически ядрен удар — жена сънувала самолетна катастрофа и отменила резервацията си, или тип, който е сънувал, че брат му е задържан пленник в китайска фабрика за наркотици, а после се е оказало, че това е самата истина. Ако духовното прозрение се състои в умението да предугадиш, че следващата песен по радиото ще бъде на групата „Кис“, че една дебела дама носи увита в червена хартия кукла, и че някакъв продавач на солени гевреци ще предпочете бутилка пред кутия „Ю-Ху“, всъщност не се е случило нищо особено.