„Забрави го — разумно разсъди той. — Всичко свърши.“
Страхотна идея, само че по време на третия час още не бе свършило — напротив, тъкмо започваше. Както седеше подготвителния час по алгебра и наблюдаваше господин Нопф, който решаваше на дъската прости уравнения, Джейк изведнъж осъзна с нарастващ ужас, че в съзнанието му изплуват някакви нови спомени. Като странни предмет]и които бавно излизат на повърхността на тинесто езеро.
„Намирам се на някакво непознато място — мислеше си той. — Искам да кажа, ще го опозная, — или поне щях да го опозная, ако кадилакът ме бе ударил. Това е крайпътна станция — но онази част от мен, която се намира там, още не го знае. Известно й е единствено, че се намира на някакво съвършено безлюдно място в пустинята. От известно време плача, защото ме е страх. Страх ме е, че съм попаднал в ада.“
Към три, когато вече се намираше в Манхатън, знаеше, че е намерил ръчна помпа в конюшнята и е пил вода. Тя бе много студена и имаше силен минерален привкус. Скоро ще влезе в постройката и ще намери малко сушено говеждо в едно помещение, което някога е било кухня. Това му бе също тъй ясно, както че продавачът на гевреци ще предпочете бутилката пред кутията и че куклата, която наднича от торбичката от „Блумингдейлс“, има сини очи.
Все едно да си спомняш напред във времето.
На боулинга направи само две серии — първо изкара 96, а на втората — 87. Като предаваше листа с резултата, Тими го погледна и поклати глава:
— Днес не ти е ден, приятел.
— Нищо не знаеш — отвърна Джейк. Тими се вгледа по-отблизо в него.
— Добре ли си? Струваш ми се доста блед.
— Май съм пипнал вирус. — И това не беше лъжа. Бе дяволски сигурен, че настина е пипнал нещо.
— Отивай си вкъщи и си лягай — посъветва го Тими. — Трябва да пиеш течности в огромни количества — джин, водка, такива работи.
Джейк се усмихна послушно.
— Може би ще пия.
Запъти се бавно към дома си. Цял Ню Йорк се простираше край него в най-съблазнителния си вид — на всеки ъгъл свиреха музиканти, всички дървета бяха потънали в цвят, всички минувачи изглеждаха в добро настроение. Джейк виждаше всичко това, но проникваше и отвъд него — виждаше се свит в сенките на кухнята, а в това време мъжът в черно пиеше вода от ръчната помпа; после се видя разплакал от облекчение, когато другият — или другото — си замина, без да го открие; по-късно, когато слънцето залезе и звездите блеснаха като късчета лед сред пурпурното пустинно небе, заспа дълбоко.
Отключи входната врата на дома им със своя ключ и отиде в кухнята да похапне нещо. Не беше гладен, но така беше свикнал. Запъти се към хладилника, но в този миг погледът му случайно се плъзна към вратата на килера и той спря. В миг проумя, че крайпътната станция — и целият онзи странен отвъден свят, където му бе мястото — се намира зад тази врата. Трябваше само да мине през нея и да намери другия Джейк, който е вече там. Тогава ще се сложи край на това налудничаво раздвоение на мисълта му, а гласовете, които от осем и двадесет и пет тази сутрин непрестанно спореха дали е мъртъв или не, щяха да замлъкнат.
Бутна вратата на килера с две ръце, а на лицето му се изписа лъчезарна усмивка на облекчение… която застина от писъка на госпожа Шоу, покачена на една табуретка в дъното на помещението. Консервата с доматено пюре се изплъзна от ръката й и се търколи на пода. Самата тя се олюля на табуретката и Джейк се втурна да я задържи, преди да е паднала при доматеното пюре.