— Мойсей в тръстиките! — ахна тя, енергично веейки си с ръка. — Изкара ми акъла, Джони!
Извинявай — отвърна той. Наистина съжаляваше, но и бе горчиво разочарован. В крайна сметка се беше озовал в килера. Бе толкова сигурен…
— А ти какво правиш тук и дебнеш наоколо? Днес трябваше да си на боулинг! Очаквах те поне след час! Не съм ти приготвила закуска, тъй че няма нищо за ядене.
— Не се притеснявай. И без това не съм гладен. — Той се наведе и вдигна изпуснатата консерва.
— Като те гледам как нахлу, не ти личи особено — промърмори Грета.
— Стори ми се, че чувам мишка. А сигурно ти си шумоляла.
— Сигурно — Слезе от табуретката и взе консервата от ръцете му. — Струва ми се, че се разболяваш от грип или нещо такова, Джони. — Пипна му челото. — Не си топъл, но понякога това нищо не означава.
— Мисля, че съм уморен — отвърна Джейк и си каза — „Де да беше само това.“ — Може да си взема едно пепси и да погледам телевизия.
Тя изсумтя.
Имаш ли да ми показваш домашни? Побързай, защото закъснявам с вечерята.
Днес не ни дадоха домашни.
Той излезе от килера, взе си кутия пепси и влезе в дневната. Включи телевизора и се загледа разсеяно в екрана, а гласовете в съзнанието му спореха за новите спомени от онзи прашен отвъден свят, които продължаваха да изникват в мислите му.
7
Майка му и баща му не забелязаха нищо нередно — баща му се прибра чак в девет и половина — и Джейк нямаше нищо против. Легна си в десет часа и будуваше в тъмното, заслушан в шумовете на града зад прозореца — спирачки, клаксони, виещи сирени.
Умря.
Не съм Ей ме на, лежа в собственото си легло.
Това няма значение. Умря, и го знаеш много добре.
Най-гадното бе, че знаеше много добре и двете неща.
„Не зная чий глас е прав, но така не може да продължава. Тъй че млъкнете и двамата. Престанете да спорите и ме оставете на мира. Ясно ли е? Моля ви се,“
Но те не млъкваха. На Джейк му хрумна, че трябва да стане — на мига — и да отвори вратата на банята. Там го чака отвъдният свят. Чака го крайпътната станция и собствената му половина, която се опитваше да заспи, сгушена под старото одеяло в конюшнята, и се питаше какво, по дяволите, бе станало.
„Мога да му обясня — зарадва се Джейк. Отметна завивките, в миг убеден, че вратата до етажерката вече не води в банята, а в отвъдния свят, където в шепа пръст се смесваше ароматът на жега, страх и градински чай; в отвъдния свят, който в този час заспиваше под тъмното крило на нощта. — Мога да му обясня, но няма да се наложи… защото ще бъда ВЪТРЕ в него… ще бъда САМИЯТ той!“.
Така му олекна, че хукна засмян през тъмната стая и блъсна вратата. И…
И се намери в банята. Стоеше на прага на собствената си баня, с плаката на Марвин Гей в рамка на стената, а щорите хвърляха раирани сенки по пода.
Стоя дълго, опитвайки се да преглътне разочарованието. Трудно му бе. Прекалено бе горчиво.
Горчиво.
8
Следващите три седмици се проточваха в спомените на Джейк като страшен, опустошен пейзаж — кошмарна пустош, където няма покой, няма почивка и болката не стихва. Като безпомощен затворник, който гледа как други плячкосват града, който някога е управлявал, Джейк следеше ставащото наоколо, а съзнанието му изнемогваше под непрестанно нарастващото напрежение на фантомните гласове и спомени. Надяваше се спомените да го оставят на мира след срещата с Роланд, който го остави да падне в пропастта под планините, но напразно. Сякаш рециклирани, те започнаха отначало — като касета, която се обръща и свири, докато се повреди или докато някой я спре.
Колкото по-дълбока ставаше страшната пропаст, толкова повече избледняваха възприятията, свързани с относително действителния му живот на малък нюйоркчанин. Помнеше, че е ходил на училище и на кино през уикенда, както и че родителите му го водиха на заведение миналата (или по-миналата?) неделя, но смътно, както прекаралият малария си спомня най-тежкия период от болестта си — хората се превръщат в сенки, гласовете им ечат и се наслагват и дори такива прости неща като изяждането на един сандвич и взимането на кока-кола от машината във физкултурния салон представляват огромно усилие. През тези дни Джейк живееше сякаш в лабиринт от надвикващи се гласове и двойнствени спомени. Маниакалното влечение към врати — всякакви врати — се задълбочаваше; надеждата да намери Стрелеца зад някоя от тях никога не угасваше напълно. Което не бе толкова необяснимо, защото това бе единствената му надежда.