„Един безделник ще ми поиска милостиня и аз ще му дам рестото, което получих от господин Тауър. А ето го и музикалният магазин. Отворили са вратата, за да влиза чист въздух, и като мина покрай входа, отвътре ще се чува песен на Стоунс. А после ще видя собственото си отражение в много огледала.“
Движението по Второ Авеню още не беше натоварено. Такситата надуваха клаксоните и се стрелкаха между по-бавните коли и камионите. Пролетното слънце блестеше в стъклата им и огряваше светложълтите купета. Докато чакаше на светофара, на отсрещния ъгъл на Второ Авеню и Петдесет и втора улица забеляза скитника. Беше седнал на тротоара до тухлената стена на малък ресторант — когато се доближи, Джейк забеляза, че заведението се нарича „При Пуф-Паф“.
„Пуф-Паф — рече си Джейк. — И това е самата истина.“
— Нямаш ли някой цент? — уморено попита скитникът и без дори да го поглежда. Джейк пусна в скута му монетите, които му върнаха в магазина. Вече чуваше песента на „Ролинг Стоунс“, както си беше представял:
Като отминаваше входа, забеляза — отново без да се изненада — че магазинът се нарича „Кулата на силата“.
Продължи нататък, а уличните табели се мяркаха наоколо му като в сън. Между Четиридесет и девета и Четиридесет и осма подмина магазин на име „Вашите огледала“. Погледна витрината и точно както бе очаквал, забеляза десетина Джейковци — десетина момченца, дребни за възрастта си; десетина момченца в спретнати училищни униформи — синьо сако, бяла риза, тъмночервена вратовръзка, официални сиви панталони. Официално в училище „Пайпър“ нямаше униформа, но по-неофициално от това не бе позволено да се ходи.
Но „Пайпър“ вече му се струваше далечно и отдавна отминало събитие.
Изведнъж разбра къде отива. Сякаш в съзнанието му ненадейно бликна сладка освежителна вода от подземен извор. „Това е гастроном — рече си. — Или поне така изглежда.“ Всъщност е нещо съвсем различно — врата към отвъден свят. Към другия свят. Неговият свят. Правилният свят.
Затича се, нетърпеливо взирайки се напред. На Четиридесет и седма светофарът светеше червено, но той не му обърна внимание, скочи на платното и пъргаво се втурна между широките бели линии на пешеходната пътека, пътьом хвърляйки бегъл поглед наляво. Втурна се пред камионетката на някаква водопроводна фирма и в същия миг изсвистяха гуми.
— Ей, къде, бе? — викна шофьорът, но Джейк изобщо не се обърна.
Само една пресечка.
Сега хукна с всичка сила. Вратовръзката му се заметна на лявото му рамо, косата му се развяваше, а токовете му чаткаха по тротоара. Въобще не поглеждаше към минувачите, които го заглеждаха — кой озадачено, кой просто любопитно.
„Ей… тук… ей… тук… зад… този… ъгъл… Точно… до… книжарницата.“ Насреща му се зададе куриер в работни дрехи, който буташе широка количка, натоварена с пакети. Джейк я прескочи като състезател на висок скок, отмятайки ръце назад. Бялата му риза се измъкна от панталоните му и се развя изпод сакото като провиснал комбинезон. Хукна напред и едва не се блъсна в една бебешка количка, бутана от млада пуерториканка. Стрелна се край количката като полузащитник, който е забелязал пробив в противниковата нападателна линия.
— Пожар ли има, красавецо? — подвикна жената, но Джейк подмина и нея. Прелетя край книжарницата с изложените на витрината писалки, тетрадки и калкулатори.
„Вратата! — екзалтирано си повтаряше той. — Ще я видя! И ще спра ли? Не, Хосе, не се надявай! Ще мина право през нея, а ако е заключена, ще я поваля на земята…“
В този миг забеляза какво има на ъгъла на Второ Авеню и Четиридесет и шеста и все пак спря — закова се на място, или по-точно заби пети в тротоара. Седеше насред улицата, свил ръце в юмруци, дишайки тежко, а косата му падаше на челото му на влажни къдрици.
— Не — едва не проплака той. — Не!
Но отчаяният отказ изобщо не променяше онова, което Джейк виждаше пред себе си — празно пространство. Нямаше друго за гледане освен ниска широка ограда, зад която се простираше обрасъл с бурени и засипан с боклуци празен парцел.