Сградата, която се бе издигала на това място, бе разрушена.
16
Джейк стоя, без да помръдва, пред оградата в продължение на почти две минути, изучавайки празното място с безизразен поглед. От време на време ъгълчето на устата му нервно потрепваше. Усещаше как надеждата, непоколебимата му сигурност угасва. Вместо нея започваше да го обзема такова дълбоко и мрачно отчаяние, каквото никога не бе изпитвал.
„Отново фалшива тревога — рече той, когато първоначалният шок поотмина и способността му да мисли се възвърна. — Отново фалшива тревога, задънена улица, пресъхнал кладенец. Сега гласовете ще се върнат, а когато пак се разприказват, вече ще се разпищя. И в това няма нищо лошо. Защото вече ми омръзна да се правя на герой. Омръзна ми да се побърквам. Ако така се полудява, искам всичко да става по-бързо и някой да ме закара в болницата, където да ми бият някаква инжекция, от която да заспя. Предавам се. Това е краят — не мога повече.“
Но гласовете не се връщаха — поне засега. А когато започна да размишлява над онова, което виждаше, осъзна, че мястото зад оградата всъщност не е празно. В средата на обсеяния с боклуци пущинак стърчеше табела с надпис:
Скоро? Може би… но Джейк се съмняваше. Буквите на табелата бяха избледнели, а ламарината бе понагъната. Самоук художник бе оставил своя автограф с яркосин спрей върху рисунката, изобразяваща луксозните постройки в Залива на костенурката. Джейк се питаше дали проектът е бил отложен, или компанията е фалирала. Преди около две седмици бе слушал баща си да разговаря по телефона със своя съветник по финансовите въпроси, нареждайки му да стои далеч от разни жилищни инвестиции. „Хич не ми дреме, че носи данъчни облекчения! — едва ли не пищеше той (това бе, доколкото Джейк можеше да прецени, обичайният тон, с който баща му разискваше финансови въпроси — и може би кокаинът в чекмеджето имаше нещо общо с цялата работа). — Ако само за да разгледаш плана, ти предлагат цял телевизор, значи има нещо нередно!“
Дървената ограда му стигаше до брадичката. Цялата бе облепена в афиши: Оливия Нютън Джон ще пее в Реидио Сити някаква група на име „Джи Гордън Лиди и дъ Гортс“ щяла свири в Ййст Вилвдж, плакат на филм със заглавие „Войната на зомбитата“, който беше минал по кината тази пролет На няколко места бяха заковани и табели с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, но повечето бяха изчезнали под четките с лепило на амбициозни разлепвачи на обяви. Малко по-нататък имаше друго творение със спрей първоначално цветът несъмнено е бил огненочервен, но вече бе избелял до пепеляворозовия цвят на розите, които цъфтят в края на лятото. Ококорен от изумление, Джейк прочете думите шепнешком:
Поне произходът на странното стихче (ако не значението му) бе ясен. В крайна сметка този край от източната част на Манхатън бе популярен като Залива на костенурката. Но това не обясняваше защо по гърба му сякаш полазиха цял полк мравки нито пък недвусмисленото усещане, че отново е попаднал на някакъв пътен знак по фантастичната невидима магистрала.
Разкопча ризата си и напъха двете книжки вътре. После се огледа установи, че никой не му обръща внимание, и се хвана за горния край на оградата. Повдигна се, преметна крак от другата страна и скочи на земята. Левият му крак се приземи на нестабилна купчина тухли, която веднага се срути. Глезенът се огъна под тежестта на тялото му и силна болка прониза целия му крак. Тупна на земята и извика от болка и изненада, защото се търкулна настрана и множество тухлени късчета се впиха в гърдите му като огромни груби пестници. Остана да лежи така за миг, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане. Струваше му се, че не се е ударил много лошо, но си беше изкълчил глезена и той вероятно щеше да се подуе. Като се върне вкъщи, вече ще накуцва. Но просто ще трябва да го понесе с усмивка — разбира се, нямаше пари за такси.