„Но ти всъщност не се каниш да се прибираш у дома, нали? Жив ще те разкъсат.“
Е може да го разкъсат, а може и да не го разкъсат. Очевидно нямаше особено голям избор в този случаи. Пък и това ще го решава после. Сега смяташе да изследва празното място, което го бе привлякло като магнит, доближел до метални стружки. В миг осъзна, че продължава да усеща силата наоколо, при това по-осезаемо от всякога. Не му се вярваше това да е чисто и просто празен парцел. Тук ставаше нещо, при това нещо голямо. Усещаше как въздухът жужи, сякаш пълен с искри, които изскачат от най-голямата електроцентрала на света.
Надигна се и установи, че всъщност му е провървяло. Малко по-встрани имаше купчина натрошени стъкла. Ако беше паднал върху нея, щеше да се изпонареже много лошо.
„Това беше витрината — рече си Джейк. — Когато магазинът още съществуваше, от тротоара през витрината се виждаха всичките меса.“ Не можеше да си обясни от къде са му известни тези подробности, но все пак ги знаеше — без капка съмнение.
Замислено се огледа, после навлезе по-навътре в парцела. Почти по средата, полускрита под избуялите пролетни треволяци, се криеше друга табела. Джейк коленичи до находката, изправи я и почисти засъхналата кал. Буквите бяха избледнели, но още се четяха:
А отдолу със същия спрей, който някога е бил яркочервен, но вече бе избелял до бледорозово, бе написано озадачаващото изречение: „ТОЙ ПОСТОЯННО МИСЛИ ЗА ВСИЧКИ НАС.“
„Това е мястото — рече си Джейк. — Да, това е.“
Пусна табелата, която падна на земята, изправи се и продължи напред, като ходеше съвсем бавно и оглеждаше всичко. Колкото по-нататък отиваше, толкова повече се усилваше усещането за присъствието на някаква сила. Всичко, което виждаше наоколо — плевели, натрошени стъкла, парчета тухли — от всичко бликаше някаква възторжена сила. Дори пликчетата от картофен чипс изглеждаха красиви, а слънцето превръщаше захвърлената бирена бутилка в кафяв огнен цилиндър.
Джейк усещаше много осезателно собственото си дишане и слънчевата светлина, която се сипеше върху всичко като злато. Изведнъж проумя, че стои на прага на велика мистерия, и по тялото му премина тръпка от ужас и удивление.
„Всичко е тук. Всичко. Всичко е тук, все още.“
Високите треви се полюшваха около него, по чорапите му ю налепиха репеи. Вятърът повдигна опаковка от шоколад и л понесе във въздуха — слънцето се отрази в нея и в миг я изпълни с красив, ужасяващ вътрешен блясък.
— Всичко си е все още тук — повтори той, без да подозира, че и неговото лице е озарено от вътрешен блясък. — Всичко.
Долавяше някакъв звук — всъщност го чуваше откакто бе влязъл в това място. То бе някакво прекрасно, високо жужене, което звучеше неописуемо самотно и неописуемо прелестно. Би могло да бъде воят на вятъра в пуста равнина, но беше някак живо. „То е — рече си Джейк — звукът на хиляди гласове, конто пеят в хор.“ Сведе поглед и забеляза лица сред буйната трева, ниския храсталак и купчините тухли. Лица.
— Кои сте вие? — попита ги той. — Кои сте вие?
Не отвърнаха, но му се стори, че през хора от гласове долавя тропот на копита по прашна земя, изстрели и възгласи „Осанна!“ ма ангелски гласове. Лицата сред руините сякаш се обръщаха да го проследят. Следваха крачките му, но без зла умисъл. Джейк виждаше Четиридесет и шеста улица и част от центъра от другата страна на Първо Авеню, но сградите нямаха значение — Ню Йорк нямаше значение. Бе избледнял, сякаш отразен в прозорец.
Песента се усилваше. Не хиляди, а милиони гласове пееха, и гласовете им се надигаха сякаш през гигантска фуния от самото сърце на вселената. Джейк долавяше някакви имена, но не можеше ясно да ги различи. Може би Мартин. Или пък Кътбърт. Или пък Роланд — Роланд от Гилиад.
Чуваха се имена; бълбукаше разговор, в който може би се разказваха десет хиляди взаимнопреплетени истории, по над всичко ечеше разкошната, усилваща се песен — особено трептене, което сякаш се стремеше да изпълни мислите му с ярка бяла светлина. Изпълнен с радост, толкова покъртителна, че направо му идеше да се пръсне, Джейк осъзна, че това е гласът на Да, гласът на Белотата, гласът на Винаги. Това бе могъщият хор на утвърждението, който звучеше в празния парцел. Той пееше за Джим.