После, скрит в гнездо рошави репеи, Джейк забеляза ключът… а малко по-нататък и розата.
17
Краката му измениха и той падна на колене. Едва ли си даваше сметка, че плаче, нито че леко е подмокрил панталоните си. Запълзя на колене и се пресегна към ключа, скрит в слепените репеи. Като че ли бе сънувал тази проста форма неведнъж:
Рече си: „Малката извивка накрая, подобна на буквата S — това е тайната.“
Когато стисна ключа в шепата си, хармоничната мелодия на песента се извиси до тържествуващ възглас. Радостният вик на самия Джейк бе заглушен от хора. Ключът хвърляше през свитите му пръсти ярки бели отблясъци и огромен прилив на сила разтресе цялата му ръка. Все едно бе сграбчил проводник под високо напрежение, но не изпитваше никаква болка.
Отвори „Чарли Пуф-Паф“ и сложи ключа вътре. После погледът му отново се закова върху розата и той осъзна, че истинският ключ е тя — ключът към всичко. Запълзя към нея, а от лицето му струеше ослепителна светлина и очите му пламтяха като сини огнени кладенци.
Розата бе поникнала сред някаква пурпурна туфа от неземна трева.
Джейк се приближаваше към пурпурната трева и в този миг розата започна да се разпъпва пред очите му. В цвета й сякаш се криеше огнена пещ, тайнствено листче връз листче, и всичките пламтяха, озарени от собствената си яростна тайна.
В мига, когато протегна изцапаната си ръка към това чудо, гласовете запяха неговото име… и към дълбините на сърцето му сякаш пропълзя смъртен страх. То изстина като лед и натежа като камък.
Имаше нещо нередно. Долавяше ритмичен дисонантен акорд, който му се струваше като дълбока и грозна бразда върху безценно произведение на изкуството или като смъртна треска, тлееща под леденото чело на неизлечимо болен.
Приличаше на червей. На червей, който неумолимо напредваше. И на сянка, която дебнеше зад следващия завой по пътя.
Тогава розата се разтвори пред него, отвътре грейна ослепително жълта светлина и способността му да мисли бе пометена от неописуемо изумление. За миг му се стори, че вижда само цветния прашец на розата, по озарен от свръхестественото сияние, заключено в сърцевината на всички неща в този изоставен парцел — макар че никога не бе чувал за роза с цветен прашец. Приведе се по-близо и видя, че ясно очертаното кълбо, от което струеше ослепително жълта светлина, съвсем не е цветен прашец. Това бе слънце — огромно огнище, пламнало в сърцевината на розата, израснала всред пурпурната трева.
Отново го обзе страх, този път граничещ с истински ужас. „Вярно е — помисли си той, — нищо не е изчезнало, но може да се развали — и като че ли вече е започнало да се разваля. Позволено ми е да поема колкото мога от тази злина… но каква е причината? И какво да направя?“
Бе нещо подобно на червей.
Чувстваше го как пулсира като отвратително, подло сърце, което бе изпълнено с омраза към ведрата красота на розата и се опитваше да надвика с грозни мръсотии хора, който така успокои и осветли душата на Джейк.
Момчето се наведе още по-близо до розата и видя, че в сърцевината й се крие не едно, а много слънца… може би всички слънца, сгушени в свирепа, но крехка обвивка.
„Но има нещо нередно. Всичко е в опасност.“
Знаеше, че да докосне този сияен микрокосмос би означавало сигурна смърт, по беше безсилен да се възпре. Протегна ръка. Този жест не бе продиктуван от любопитство или страх, а единствено от дълбокото, неизразимо желание да защити розата.
18
Когато дойде на себе си, най-напред осъзна, че е минало ужасно много време и че главата непоносимо го боли.
„Какво се е случило? Нападнали ли са ме?“
Изтърколи се настрана и стана. Главата му отново сякаш се разцепи от болка. Вдигна ръка към лявото си слепоочие и по пръстите му остана кръв. Сведе поглед и сред бурените забеляза парче тухла. Заобленият й край му се видя неестествено червен.
„Ако беше остър, сигурно щях или да умра на място, или да изпадна в кома.“
Погледна ръката си и с почуда установи, че ръчният му часовник все още е на китката му. Беше марка „Сейко“ и не струваше кой знае колко много, но странното беше, че още не го бяха откраднали. Скъп или не, все щеше да се намери някой, който да го „отърве“ от него. Но този път явно бе извадил късмет.