Часът бе четири и петнадесет следобед. Най-малко пет часа бе лежал тук, сякаш мъртъв за околния свят. Баща му сигурно вече го беше обявил за издирване, но това като че ли нямаше значение. На Джейк му се струваше, че е напуснал училище „Пайпър“ преди хиляди години.
Запъти се към оградата, която отделяше празния парцел от Четиридесет и втора улица, и по средата спря.
Какво точно му се бе случило?
Лека-полека спомените му започваха да се избистрят. Прескочи оградата. Подхлъзна се и си навехна глезена. Наведе се, попипа го и потръпна от болка. Да — дотук всичко е ясно. А после?
Нещо магическо.
Опитваше се да изрови спомена за него като старец, който пипнешком се лута из тъмна стая. От всичко струеше светлина. От всичко — дори от празните опаковки и захвърлените бирени бутилки. Помнеше някакви гласове — те пееха и един през друг разказваха хиляди истории.
— И лица — промърмори гласно. Тази мисъл го накара да се огледа тревожно. Не видя никакви лица. Купчините отломки бяха най-обикновени тухли, буйните треви си бяха най-обикновени бурени. Не виждаше никакви лица, но…
„… но бяха тук. Не си измисляш.“
Бе уверен в това. Не можеше точно да възстанови самия спомен с цялата му красота и нереалност, но всичко му се струваше съвсем ясно. Случилото в миговете преди да изгуби съзнание бе сякаш запечатано на снимки, заснети в най-щастливия миг от живота ти. Пазиш спомена за този ден — в известен смисъл — но самите фотографии са някак безжизнени.
Огледа празния парцел, където вече пропълзяваха виолетовите сенки на късния следобед, и си рече: „Искам видението да се върне.“
В този миг забеляза розата, поникнала всред пурпурна туфа трева точно до мястото, където беше паднал. Сърцето му се качи в гърлото. Запрепъва се към розата, без да изобщо да усеща пулсиращата болка, която разкъсваше глезена му на всяка крачка. Отпусна се на колене пред цветето като поклонник пред олтар. Наведе се напред с широко отворени очи.
„Най-обикновена роза. Нищо повече. А тревата…“
Тревата съвсем не беше пурпурна. Стръкчетата наистина бяха осеяни с пурпурни петна, но инак бяха съвсем обикновени, зелени на цвят. Огледа се наоколо и забеляза друга туфа, обагрена в синьо. Отдясно пък имаше нисък репей с жълти и червени петънца по листата. А отзад се виждаше купчина празни кутии от боя.
„Значи това било. Просто някой е разсипал боя. Само че както ти е замаяна главата, си се заблудил, че виждаш…“
Глупости.
Много добре знаеше какво бе видял тогава и какво виждаше сега.
— Това е маскировка — пошепна. — Беше пред очите ми. Всичко беше истинско. И…все още е.
Съзнанието му вече се проясняваше и Джейк отново усещаше постоянната, хармонична сила, която излъчваше това място. Хорът продължаваше да звучи все така мелодично, макар и вече отдалеч и едва доловимо. Погледна към купчината тухли и видя смътните очертания на лице, което се криеше сред отломките.
— Али? — промърмори Джейк. — Казваш се Али, нали?
Не последва отговор. Лицето изчезна. Пред очите му бе струпана най-обикновена купчина тухли.
Отново се обърна към розата. Сега цветът й съвсем не бе онзи тъмночервен пламък, заключен в сърцевината на огнената пещ, а пепеляворозово. Бе много красива, но не съвършена. Няколко листчета бяха клюмнали и покафенели и изсъхнали по края. Не приличаше на култивираните цветя, които се продаваха в цветарниците — сигурно бе дива роза.
— Много си красива — прошепна и отново протегна ръка да я докосне.
Беше тихо, но розата се наклони към него. За миг докосна с пръсти цвета й — гладък, кадифен и изумително жив — и хорът като че ли запя по-силно.
— Да не си болна, розо?
Отговор не последва, разбира се. Когато пръстите му се откъснаха от нея, тя се изправи в предишното си положение — диво цвете, поникнало сред изпръскани с боя треви в смирено, забравено великолепие.
„Цъфтят ли рози по това време на годината? — питаше се Джейк. — При това диви? Пък и откъде накъде дива роза ще поникне в изоставен парцел? Защо няма и други?“
Остана коленичил още известно време, после осъзна, че може да стои тук и да съзерцава розата цял следобед (ако не и цял живот), но това няма да му помогне да открие нейната загадка. Бе я зърнал в цялата й простота — както и всичко останало в това изоставено, засипано с боклуци кътче от града, отхвърлила всички маски. Искаше му се видението да се повтори, но желанието не бе достатъчно. Време бе да се прибира у дома.