— Остави… ме… на… мира — изрече Джейк.
— Но какво се е случило с теб? — попита баща му с почти умолителен тон. — Какво, по дяволите, се е случило? Изчезваш от училище през първия ден от изпитите, без да предупредиш никого, прибираш се мръсен от глава до пети…държиш се като обезумял.
Е, най-после го каза — държиш се като обезумял. Онова, от което се страхуваше вече цели три седмици, откакто се появиха гласовете. Ужасното обвинение. Но сега, когато то бе изречено на глас, Джейк откри, че не се страхува толкова много, може би защото най-после бе разрешил въпроса за себе си. Да, бе му се случило нещо. И продължаваше да се случва. Но не… още не беше обезумял. Поне засега.
— Ще говорим утре сутринта — повтори. Прекоси трапезарията и този път баща му не посмя да го спре. Почти бе излязъл в коридора, когато разтревоженият глас на майка му го накара да спре:
— Джони… добре ли си?
Какво да й отговори? Да? Не? И двете? Нито едното, нито другото? Но гласовете бяха млъкнали, а това вече беше нещо. При това много важно.
— По-добре съм — най-сетне отвърна той. Влезе в стаята си и затръшна вратата след себе си. Шумът от вратата, която хлопна между него и целия останал свят, го изпълни с неописуемо облекчение.
20
Остана неподвижен и се заслуша. Гласът на майка му долиташе като едва доловимо шумолене, а баща му говореше малко по-високо.
Майка му спомена кръв и лекар.
Баща му отговори, че детето е добре; единственият проблем са глупостите, които говори, и той щял да се погрижи за това.
Майка му каза нещо за успокояване.
Баща му отговори, че бил спокоен.
Майка му каза…
Той каза, тя каза, дрън-дрън. Джейк все още ги обичаше — дори бе почти сигурен в това — но се бяха случили други неща, а те на свой ред изискваха да се случат още други неща.
Защо? Защото в розата имаше нещо нередно. А може би защото искаше да избяга и да поиграе… и отново да види онези очи, сини като небето над крайпътната станция.
Бавно се доближи до бюрото си, пътьом събличайки блейзъра си. Забеляза, че дрехата бе съсипана — почти целият ръкав бе отпран, а подплатата висеше като отпуснато платно. Преметна го на облегалката на стола, после седна и остави книгите на бюрото. През последната седмица и половина бе спал много лошо, но смяташе да си отспи тази нощ. Не помнеше някога да се е чувствал по-уморен. Когато се събуди на сутринта, може би ще знае какво да прави.
На вратата се почука тихо и Джейк уморено се обърна.
— Аз съм, госпожа Шоу. Може ли да вляза за мъничко?
Усмихна се. Госпожа Шоу — но, разбира се. Родителите му са й възложили мисията на посредник. А може би „преводач“ бе по-точната дума.
„Иди да видиш какво прави — ще да е казала майка му. — На теб ще ти обясни какво става. Аз съм му майка, а онзи с кръвясалите очи и възпаления нос е баща му, а ти си само една домашна помощница, но Джон с теб ще сподели онова, което не би казал на нас. Защото го виждаш много по-често от нас двамата и може би разбираш неговия език.“
„Ще носи поднос“ — предположи Джейк и усмихнат отвори вратата.
Госпожа Шоу наистина носеше поднос, върху който имаше два сандвича, голямо парче ябълков пай и чаша шоколадово мляко. Тя го изгледа малко неспокойно, сякаш се опасяваше да не се втурне да я ухапе. Момчето надзърна над рамото й, но от родителите му нямаше и следа. Представи си ги как седят в дневната и разтревожено слушат.
— Реших, че сигурно си гладен — каза госпожа Шоу.
— Да, благодаря ти. — Направо умираше от глад — не бе хапвал нищичко от сутринта. Отдръпна се и жената влезе (пътьом хвърляйки му още един неспокоен поглед) и постави таблата на бюрото.
— Виж ти — възкликна и взе „Чарли Пуф-Паф“. — Като матка имах същата книга. Днес ли я купи, Джони?
— Да. Родителите ми те помолиха да разбереш какво ми става, нали?
Тя кимна. Никакви преструвки, никакви заобикалки. Просто й бяха поставили задача, която трябваше да изпълни, все едно да хвърли боклука. „Можеш да споделиш с мен, ако искаш — сякаш казваше лицето й, — а можеш и да си мълчиш. Харесваш ми, Джони, но тъй или иначе тези неща не ме засягат лично. Аз просто работя тук, а вече е изминал час след края на работното ми време.“