Джейк не се обиди от онова, което прочете на лицето й — напротив, то му подейства още по-успокояващо. Госпожа Шоу бе просто поредната позната, която не можеше да се нарече точно приятел… но може би му бе мъничко по-близка от всичките деца в училище, и много по-близка от баща му и майка му. Шоу поне бе честна. Не го усукваше. Разбира се, всичко влизаше в сметката в края на месеца, пък и тя винаги махаше корите на сандвичите.
Джейк взе единия сандвич и отхапа лакомо. Салам и сирене, любимата му комбинация. Още една точка за госпожа Шоу — тя знаеше всичките му предпочитания. Майка му още живееше с впечатлението, че Джейк обича варена царевица, но не понася брюкселско зеле.
— Моля те, успокой ги, че съм добре — промълви той, — кажи на баща ми, че съжалявам, задето бях груб.
Всъщност не съжаляваше, но баща му имаше нужда от това извинение. Веднага щом го получи чрез госпожа Шоу, ще се успокои и ще започне да си повтаря старата лъжа — че е изпълнил бащинския си дълг и всичко е наред, всичко е наред, всичко върви отлично.
— Учих много за изпитите — заговори той с пълна уста — и тази сутрин сигурно ми се е струпало наведнъж. Някак целият изстинах. Имах чувството, че ако не изляза, ще се задуша. — Докосна засъхналата кръв на челото си и продължи: — А за това кажи на майка ми, че не е нищо особено, просто ми се случи едно глупаво произшествие. На улицата имаше един куриер с количка и се блъснах право в нея. Раната изобщо не е дълбока. Нямам комоциум или нещо подобно, а дори вече не ме боли глава.
Тя кимна.
— Представям си какво ти е било — в такова специално училище и въобще. Малко си се стреснал. В това няма нищо срамно, Джони. Но наистина не си на себе си през последните седмици.
— Мисля, че вече съм добре. Може би ще трябва да препиша съчинението по английски, но…
— О! — възкликна госпожа Шоу и се сепна. Остави книгата на бюрото и каза: — Едва не забравих! Учителят ти по френски остави нещо за теб. Ей-сега ще го донеса.
Тя излезе. Джейк се надяваше да не е разтревожил много господин Бисет, който бе доста мил човек, но се опасяваше, че вероятно го е притеснил, тъй като Бисет бе идвал лично. Подозираше, че личните посещения са голяма рядкост за учителите от „Пайпър“. Питаше се какво ли е оставил учителят. Най-вероятно покана да поговори с господин Хочкис, училищния психоаналитик. Сутринта подобно предложение би го изплашило, но не и сега.
Сега единствено розата имаше значение.
Захвана се с втория сандвич. Госпожа Шоу бе оставила вратата отворена и Джейк дочуваше какво си говори с родителите му. Гласовете на двамата вече звучаха малко по-спокойно. Джейк изпи млякото, после грабна чинията с пая. След малко икономката се върна. Носеше познатата синя папка.
Джейк установи, че съвсем не се е освободил напълно от ужаса. Сигурно вече всички са научили — учители и ученици, и е прекалено късно да се направи каквото и да било, но това изобщо не означава, че му бе приятно всички те да знаят, че му се е разхлопала дъската.
Към папката бе прикачен малък плик. Джейк го дръпна и вдигна поглед към госпожа Шоу, докато го отваряше.
— Как са нашите? — попита.
Тя си позволи да се поусмихне.
— Баща ти искаше да те попитам защо не си признал, че имаш предизпитна треска. Каза, че като бил малък, и на него му се случвало веднъж-два пъти.
Джейк бе поразен от това откритие — баща му не бе от хората, които се отдават на спомени, започващи с думите: „Знаеш ли, като бях малък…“ Опита се да си представи баща си като дете с предизпитна треска, но не му се удаваше особено — въпреки всичките си старания успяваше да извика само неприятната представа за войнственото джудже с тениска с надпис „Пайпър“ — джудже с везани каубойски ботуши и с щръкнала на челото черна коса.
Бележката бе от господин Бисет.
„Скъпи Джон,
Бони Ейвъри ми каза, че си си тръгнал по-рано. Беше притеснена за теб, както съм и аз, макар и двамата да сме се сблъсквали с подобни случаи и преди, особено по време на изпити. Моля да ми се обадиш веднага щом дойдеш на училище утре сутринта, нали? Каквито и проблеми да имаш, могат да се разрешат. Ако напрежението от изпитите е прекалено голямо за теб — повтарям, че това се случва непрекъснато — можем да уредим отлагане. Най-важно е да се чувстваш добре. Обади ми се довечера, ако искаш — ще ме намериш на телефон 555–7661. Можеш да звъниш до полунощ.