Машинистът Боб пазеше една тайна; което само той знаеше. Чарли Пуф-Паф беше съвсем, съвсем жив. Един ден, докато пътуваха от Топика за Сейнт Луис, машинистът Боб чу някой да пее много тихо и мелодично.
— Кой е в кабината? — строго попита той.
— Трябва ти психиатър, машинисте Боб — промърмори Джейк и обърна на другата страница. Там имаше картинка на Боб, който се е навел да огледа под пещта на влака. Питаше се кой управлява влака и внимава да не прегази кравите (да не говорим за момчетата и момичетата), докато Боб издирва пътника без билет, и предположи, че Берил Еванс не е била особено наясно с влаковете.
— Не се тревожи — отвърна тих, дрезгав гласец. — Това съм аз.
— Кой „аз“? — попита машинистът Боб. Говореше строго, защото продължаваше да мисли, че някой му се подиграва.
— Чарли — отвърна дрезгавият гласец.
— Гледай, гледай! — ахна Боб. — Влаковете не могат да говорят! Може и да не съм много учен, ама това го знам! Ако настина си Чарли, значи можеш сам да надуваш свирката!
— Разбира се — отвърна дрезгавият гласец и в този миг свирката гръмна оглушително и екна по долините на Мисури „ТУ-ТУУУУУУ!“
— Божке! — възкликна Боб. — Ама наистина си ти!
— Нали ти казах — отвърна Чарли Пуф-Паф.
— Как така не съм знаел досега, че си жив? Защо никога не си ми говорил?
Тогава Чарли изпя следната песничка:
— А ще ми говориш ли, докато пътуваме по линията? — поиска да знае машинистът Боб. — Ще ми бъде много приятно.
— Да, разбира се — отвърна Чарли. — Много те обичам, машинисте.
— И аз те обичам, Чарли — каза Боб, а след това сам наду свирката, за да покаже колко е щастлив.
ТУ-ТУУУУУУ! Чарли никога не беше свирил толкова дълго и хубаво, и всички, които го чуха, наизлязоха да го видят.
Илюстрацията към тази история приличаше на онази на корицата. На предишните картинки (грубовати рисунки, които напомняха на Джейк за любимата му книжка от детската градина — „Майк Мълиган и неговата парна лопата“) Чарли беше нарисуван като най-обикновен локомотив — весел, несъмнено интересен за момчетата от четирийсетте години — читателската аудитория, за която бе предназначена тази книжка — но все пак най-обикновена машина. На тази илюстрация обаче той имаше подчертано човешки черти и това накара Джейк да потръпне, въпреки усмивката на Чарли и доста наивната история.
Тази усмивка му се струваше някак зловеща и коварна.
Разгърна годишното съчинение и плъзна поглед по редовете. „Почти съм сигурен, че Блейн е опасен — прочете той — и това е истината.“
Затвори папката, замислено почука с пръст по нея и отново се върна към книжката.
Машинистът Боб и Чарли прекараха заедно много щастливи дни и говориха за много неща. Боб живееше сам и Чарли беше първият му истински приятел, откакто жена му бе починала преди много, много години в Ню Йорк.
Един ден, когато двамата се върнаха в депото в Сейнт Луис, на мястото на Чарли завариха нов дизелов локомотив. Какъв дизелов локомотив само беше той! 5000 конски сили! С двигател от завода в Ютика, щата Ню Йорк! А отгоре, над генератора, имаше три яркожълти вентилатора.
— Какво е това? — тревожно попита машинистът Боб, а Чарли отново изпя своята песен с най-тихия си и най-дрезгав глас:
В този миг се появи господин Бригс, началникът на депото.
— Този дизелов локомотив е много хубав — каза Боб, — но ще трябва да го преместите другаде, господин Бригс. Днес следобед трябва да смажем Чарли.
— Чарли вече няма нужда от смазване — тъжно отвърна началникът на депото. — Това е неговият заместник — чисто нов дизелов локомотив „Бърлингтън Зефир“. Някога Чарли бе най-хубавият локомотив на света, но вече е стар, а котелът му тече. Страхувам се, че е време да го пенсионираме.