— Глупости! — Машинистът Боб направо побесня. — Чарли е пълен със сили и енергия! Ще телеграфирам в управлението на железопътната компания! Даже на самия президент, господин Реймънд Мартин, ще телеграфирам! Познавам го лично, защото веднъж ми връчи награда за добра работа, а после возихме дъщеричката му. Аз й позволих да дръпне шнура на свирката и Чарли изсвири с всичка сила за нея!
— Съжалявам, Боб — отвърна господин Бригс, — но самият господин Мартин поръча новия дизелов локомотив.
Това бе самата истина. И Чарли Пуф-Паф бе запратен да ръждясва сред буренака в един резервен коловоз в най-далечния край на депото на железопътната компания. Сега по линията Сейнт Луис — Топика ечеше не свирката на Чарли, а звънливото ХОННК! ХОНННК! на новия дизелов локомотив „Бърлингтън Зефир“. На седалката, където някога тъй гордо седеше машинистът Боб, се настаниха да живеят семейство мишки, а в комина свиха гнездо семейство лястовички. Чарли бе самотен и тъжен. Липсваха му стоманените релси, яркосиньото небе и ширналите се поля. Понякога, късно нощем, си спомняше за тях и плачеше с черни саждени сълзи. От тях чудесният му фар „Стратъм“ ръждясваше, но на него му бе все едно, защото фарът беше вече стар и вече не го използваше.
Господин Мартин, президентът на железопътната компания, писа на машиниста Боб с предложение да кара новия локомотив. „Той е прекрасен локомотив, Боб — пишеше господин Мартин, — пълен със сила и енергия, и ти си най-достоен да го управляваш! Ти си най-добър сред всички машинисти, които работят в железопътната компания. Дъщеря ми Сузана никога няма да забрави как й позволи да надуе свирката на Чарли.“
Но Боб заяви, че ако не може да управлява Чарли, вече няма да бъде машинист.
— Няма да го разбера този нов дизелов локомотив — обясняваше, — пък и той няма да ме разбере.
Назначиха го да чисти машините в депото в Сейнт Луис и така машинистът Боб стана чистача Боб. Понякога другите машинисти, които управляваха новите бързи дизелови машини, му се подиграваха:
— Вижте го стария глупак! Не разбира, че светът върви напред!
Понякога късно нощем машинистът Боб отиваше в далечния край на депото, където Чарли ръждясваше на глухия коловоз, който се бе превърнал в негов дом. В колелата му се увиваха бурени, фарът му бе ръждясал и тъмен. Винаги говореше на Чарли, но влакът отговаряше все по-рядко. Много нощи изобщо не проговаряше.
Една вечер Боб го осени ужасна мисъл.
— Чарли, да не умираш? — попита той, а Чарли отговори с най-тихия си най-дрезгав глас:
Джейк дълго гледа илюстрацията, съпровождаща този не чак толкова неочакван развой на историята. Колкото и да бе наивна, със сигурност бе сърцераздирателна. Чарли изглеждаше стар, атомен и забравен. Машинистът Боб пък сякаш бе изгубил и последния си приятел… което според историята бе самата истина. Джейк си представяше как всички американски деца се скъсват от рев на това място и в миг му хрумна, че много детски истории са пълни с подобни епизоди, които попарват всичките им чувства. Хензел и Гретел се загубват в гората, майката на Бамби бива убита от ловец, Старият глашатай умира. Лесно е да нараниш малките деца и да ги разплачеш, а това като че ли носеше садистична наслада на много разказвачи на приказки… включително и на Берил Еванс.
Но Джейк установи, че той самият никак не страда от това, че Чарли е бил захвърлен в буренясалата пустош в дъното на депото. „Браво — каза си. — Там му е мястото. Там му е мястото, защото е опасен. Нека гние там и изобщо не вярвайте на сълзите му — това са, както казват, крокодилски сълзи.“
Набързо дочете книжката. Имаше щастлив край, разбира се, макар че без съмнение децата ще помнят именно този момент на пълно отчаяние в дъното на депото, отдавна забравили щастливия край.
Господин Мартин, президентът на железопътната компания, отишъл в Сейнт Луис на проверка. Планът му бил да се вози с „Бърлингтън Зефир“ до Топика, където същия следобед дъщеря му щяла да свири на първата си продукция по пиано. Само че Зефир не успял да потегли. Явно в горивото била попаднала вода.