„Добре — помисли той, гледайки в раницата. Останало бе много място дори след като сложи книгите. — Какво още?“
За миг му се стори, че няма какво друго да вземе… после се сети.
6
Кабинетът на баща му миришеше на цигари и на амбиции. В единия ъгъл стоеше огромно бюро от тиково дърво. На отсрещната страна имаше три телевизионни монитора „Мицубиши“. Всеки бе настроен на някоя от конкурентните станции и нощем, когато баща му беше там, телевизорите предаваха висококачествения си образ с изключен звук.
Пердетата бяха спуснати и Джейк трябваше да запали лампата на бюрото, за да вижда. Изпитваше безпокойство. Ако баща му се събудеше и влезеше (и това беше възможно, защото независимо кога си лягаше и колко изпиваше, Елмър Чеймбърс спеше леко и ставаше рано), много щеше да се ядоса. Най-малкото това щеше да затрудни измъкването на Джейк. Колкото по-скоро се махнеше оттам, толкова по-добре щеше да се почувства.
Бюрото беше заключено, но Джейк знаеше къде е скрит ключът. Пъхна пръсти под попивателната и го извади. Отвори третото чекмедже, бръкна между папките и докосна студения метал.
Една дъска в коридора изскърца, той застина на мястото си. Звукът не се повтори и Джейк измъкна оръжието, което баща му пазеше за „домашна самоотбрана“ — автоматичен рюгер 44-ти калибър. Елмър Чеймбърс гордо го бе показал на Джейк в деня, когато го купи преди две години. Остана глух към нервните натяквания на съпругата си да скрие пистолета, преди някой да се е наранил.
Джейк напипа бутона отстрани, който освобождаваше пълнителя. Той падна в ръката му с металическо изщракване, което силно отекна в тихия апартамент. Отново погледна нервно към вратата, после насочи вниманието си към пълнителя. Беше пълен с патрони. Понечи да го върне в пистолета, но пак го извади. Да държиш зареден пистолет в заключено чекмедже на бюрото беше едно, но да го носиш из Ню Йорк — съвсем друго.
Постави оръжието на дъното на раницата, сетне отново бръкна между папките. Този път извади кутия с патрони, пълна почти до половината. Спомни си, че преди да загуби интерес към рюгера, баща му се бе упражнявал в стрелба в полицейския клуб на Първо Авеню.
Дъската отново изскърца. Джейк изпита непреодолимо желание да побегне.
Извади една от ризите, които бе взел, сложи я на бюрото и изсипа патроните в нея, после остави кутията на мястото й. Накани се да излезе, когато погледът му се спря на купчинката канцеларски материали на бюрото. Очилата с огледални стъкла „Рей-Бан“, които баща му обичаше да носи, бяха най-отгоре. Взе лист хартия и след миг колебание посегна към очилата. Пъхна ги в джоба на ризата си. После извади тънката златна писалка от поставката й и написа: „Мили мамо и татко“.
Спря и се намръщи на обръщението. Какво по-точно да напише? Че ги обича ли? Това беше вярно, но недостатъчно. Имаше най-различни неприятни истини, пронизващи главната като стоманени куки, забити в кълбо прежда. Че ще му липсват ли? Не знаеше дали това е истина или не, което беше ужасно. Или може би се надяваше, че той ще им липсва?
Изведнъж осъзна какъв е проблемът. Ако възнамеряваше да замине само за един ден, трябваше да им напише нещо. Но той беше почти убеден, че няма да е дори за седмица, месец или за лятото. Напуснеше ли веднъж апартамента, щеше да е завинаги.
Смачка листа, сетне промени решението си и написа: „Моля ви, грижете се за себе си С обич, Джейк.“ Това беше много тъпо, но поне беше нещо.
„Чудесно. А сега, престани да насилваш късмета си? Махай се оттук!“
И той го направи.
Апартаментът беше тих. Джейк прекоси на пръсти дневната. Чу само дишането на родителите си — похъркването на майка си и носовото придихание на баща си, което всеки път завършваше с леко, но пронизително изсвирване. Хладилникът шумно зареди и за миг момчето се вцепени. Сърцето му биеше лудешки. Стигна до вратата. Отключи я колкото можа по-тихо, излезе и безшумно я затвори след себе си.
От сърцето му сякаш падна камък, когато резето щракна. Обзе го някакво предчувствие. Не знаеше какво го очаква и имаше основание да се съмнява, че е опасно, но беше едва на дванадесет години — твърде малък, за да се откаже от екзотичната наслада, която внезапно го изпълни. Отпред се простираше магистралата — таен път, водещ към неизвестни земи. Имаше тайни, които биха могли да се разкрият пред него, ако беше умен… и ако му провървеше. Напусна дома си призори. Предстоеше му голямо приключение.