„Ако не отстъпя, ще видя розата. — помисли си той, докато натискаше копчето на асансьора._ — Сигурен съм, че ще видя и него.“_
Тази мисъл го изпълни нетърпение, граничещо с възторг.
Три минути по-късно излезе изпод сенника, който закриваше входа на сградата, където бе прекарал целия си живот. Спря за миг, после зави наляво. Това решение не беше произволно. Отправи се на югоизток, по пътеката на Лъча, и тръгна да търси Тъмната кула.
7
Два дни, след като Еди даде на Роланд недовършения ключ, тримата пътници — разгорещени, изпотени, уморени и в лошо настроение — се провряха през неотстъпчива плетеница от храсти и нискостеблени растения и откриха нещо, което отначало им заприлича на две неясно очертани пътеки, вървящи успоредно под преплетените клони на старите дървета. Еди ги разгледа внимателно и реши, че не са обикновени пътеки, а отдавна изоставен път. От двете страни растяха храсти и уродливи дървета. Тревясалите вдлъбнатини бяха бразди от колела, достатъчно широки, за да мине инвалидната количка на Сузана.
— Алилуя! — извика той. — Да пием за откритието!
Роланд кимна и развърза кожения мех, привързан на кръста му. Подаде го първо на Сузана, която Еди носеше на гръб. Ключът, вече завързан на кожена каишка около врата му, помръдваше при всяко негово движение. Сузана отпи една глътка и подаде меха на Еди, който също отпи и започна да разгъва инвалидната количка. Беше намразил обемистото приспособление. Беше като желязна котва, която го задържаше. С изключение на една-две счупени спици, количката беше в добро състояние. Понякога Еди си мислеше, че проклетото нещо ще надживее всички. Сега най-после може би щеше да послужи за нещо… поне за известно време.
Младежът измъкна Сузана от хамута и я сложи на количката. Тя сключи ръце на тила си, протегна се и направи доволна физиономия. И Еди, и Роланд чуха как гръбнакът й изпука.
Пред тях някакво животно, което приличаше на язовец, прекоси пътя. Погледна ги с огромните си златисти очи, помръдна заострената си мустаката муцуна, сякаш искаше да каже: „Хм. Голяма работа!“, после измина остатъка от разстоянието и изчезна. Еди забеляза опашката му — дълга и навита като пружина на легло, покрита с козина.
— Какво беше това, Роланд?
— Скунк.
— Не става ли за ядене? Роланд поклати глава.
— Месото му е жилаво. Предпочитам да ям кучешко.
— Ял ли си кучешко? — попита Сузана.
Роланд кимна, но не добави нищо повече. Еди си спомни реплика от един филм с Пол Нюман: „Точно така, мадам. Ял съм ги и съм живял като тях.“
По дърветата весело чуруликаха птици. Духаше лек ветрец. Еди и Сузана с благодарност обърнаха глави към него, после се спогледаха и се усмихнаха. Той отново остана поразен от признателността й към него. Да обичаш някого беше страшно, но в същото време и хубаво.
— Кой е направил този път? — попита той.
— Хора, починали отдавна — отговори Роланд.
— Същите, дето са направили чашите и чиниите, които намерихме? — попита Сузана.
— Не. Мисля, че по този път е минавал дилижансът. Убеден съм, че ако го разкопаем, ще намерим чакъл отдолу и може би дренажна система. Хайде да хапнем нещо!
— Храна! — извика Еди. — Донесете я! Пиле по флорентински. Полинезийски скариди. Телешко с бял сос и гъби… Сузана го сръга.
— Престани, бяло момче.
— Не мога. Имам развинтено въображение — весело отговори той.
Роланд свали чантата от рамото си, клекна и започна да приготвя скромен обяд от сушено месо, увито в листа. Еди и Сузана бяха установили, че листата имат вкус на спанак, само че по-силен.
Еди докара инвалидната количка до него и Роланд подаде на младата жена три „рулца по стрелбарски“, както ги наричаше. После подаде същото и на Еди.
В ръката му имаше още нещо — парчето дърво, от което стърчеше ключът.
— Хей, нали ти трябва? — обади се младежът.
— Сваля ли го, гласовете се връщат, но са много далечни. Мога да се справям с тях. Всъщност ги чувам дори когато нося ключа. Все едно са гласовете на мъже, които тихо разговарят отвъд следващия хълм. Мисля, че това е, защото, ключът още не е довършен. Не си работил по него, откакто ми го даде.