— Ами… ти го носеше и не исках да…
Роланд не каза нищо, но помръкналите му сини очи гледаха Еди като очите на търпелив учител.
— Добре де — промърмори младежът. — Страхувах се да не го повредя. Доволен ли си?
— Според твоя брат ти разваляш всичко… нали? — попита Сузана.
— Сузана Дийн, детски психолог. Сбъркала си призванието си.
Тя не се обиди от иронията му. Надигна с лакът кожения мях и отпи голяма глътка.
— Вярно е, нали?
Еди сви рамене.
— Трябва да го довършиш — кротко каза Роланд. — Мисля, че идва моментът, когато ще се наложи да го използваш.
Младежът отвори уста да каже нещо, после я затвори. Нито един от двамата не разбираше същината на проблема — този път не биваше да допусне никаква грешка. И ако наистина се провалеше, не можеше да захвърли ключа. Не беше виждал ясен от деня, когато отряза това парче дърво. Но най-много го безпокоеше мисълта, че рискува всичко. Объркаше ли нещата, ключът нямаше да се превърти, когато се наложеше. Все повече се притесняваше за онази малка завъртулка в края. Изглеждаше елементарна, но извивките не бяха точно както трябваше…
„Така, както е сега, няма да свърши работа. Поне това ти е ясно.“
Въздъхна, докато гледаше ключа. Да, наистина го знаеше. Трябваше да се опита да го довърши. Страхът му да не се провали щеше да направи това още по-трудно. Трябваше да преодолее този страх и да опита. Може би щеше да успее да го довърши. Бе постигнал много през седмиците, откакто Роланд беше проникнал в съзнанието му в самолета, насочил се към летище „Кенеди“. Фактът, че още беше жив и с разсъдъка си, беше най-сигурното доказателство.
Подаде ключа на Роланд и каза:
— Носи го засега. Ще работя по него, когато спрем да пренощуваме.
— Обещаваш ли?
— Да.
Роланд кимна, взе ключа и започна да го нанизва на кожената каишка. Действаше бавно, но пръстите, останали на дясната му ръка, се движеха сръчно. Човек умееше да се приспособява.
— Нещо ще се случи, нали? — изведнъж попита Сузана. Еди я погледна.
— Какво те кара да мислиш така?
— Аз спя до теб и знам, че вече сънуваш всяка нощ.
Понякога говориш насън. Изглежда не са точно кошмари, но е ясно, че в главата ти става нещо.
— Така е. Но не знам какво.
— Сънищата са обсебващи — отбеляза Роланд. — Не ги ли помниш?
Еди се поколеба.
— Донякъде, но са объркани. Сънувам, че отново съм дете. След училище с Хенри играем баскетбол на старото игрище на Марки Авеню, където сега е съдът за малолетни престъпници. Искам Хенри да ме заведе да видя едно място на Дъч Хил. Стара къща. Децата я наричаха „Дворецът“ и всички казваха, че е обитавана от духове. Може би наистина беше така.
Той поклати глава при спомена.
— Сетих се за Дворецът за пръв път от години, когато бяхме на мечешката поляна и доближих глава да онази странна кутия. Знам ли… може би затова сънувам този сън.
— Но всъщност не мислиш така — рече Сузана.
— Не. Мисля, че онова, което става, е много по-сложно, отколкото само да си спомняш разни неща.
— И отидохте ли там с брат ти? — попита Роланд.
— Да. Убедих го да отидем.
— Случи ли се нещо?
— Не. Но беше страшно. Стояхме и гледахме къщата. Хенри се будалкаше с мен. Щял да ме накара да вляза и да взема нещо за спомен. Но не говореше сериозно. И той беше уплашен.
Това ли е всичко? — попита Сузана. — Сънуваш, че отиваш в Двореца.
— Има и още нещо. Някой идва… и после се навърта наоколо. Забелязвам го в съня, но някак… с крайчеца на окото си. Трябва да се преструваме, че не се познаваме.
Този някой наистина ли беше там тогава? — попита Роланд, като изпитателно го наблюдаваше. — Или беше само участник в съня?
— Беше много отдавна. Не съм бил на повече от тринадесет години. Как да си го спомням със сигурност?
Роланд не каза нищо.
— Добре, де — рече Еди. — Да. Мисля, че беше там. Хлапе. С раница. И очилата бяха твърде големи за лицето му. С огледални стъкла.
— Кое беше онова момче? — попита Роланд.
Еди дълго мълча. Държеше последното рулце „а ла Роланд“, но беше загубил апетит.
— Мисля, че беше хлапето, което ти срещна на крайпътната станция. Старият ти приятел Джейк. Мотаеше се наоколо и наблюдаваше мен и Хенри в онзи следобед, когато отидохме на Дъч Хил. Струва ми се, че ни следеше. Защото и той чува гласове като теб, Роланд. Сънува странни сънища като мен. Мисля, че онова, което си спомням, става в момента. Той се опитва да се върне тук. И ако ключът не е готов, когато хлапето предприеме хода си — или не е направен както трябва — Джейк вероятно ще умре.