— Може би си има свой ключ — каза Роланд. — Възможно ли е?
— Да, но не е достатъчно — въздъхна Еди и пъхна последното парче месо в джоба си за по-късно. „И мисля, че той не го знае.“
8
Избраха лявата пътека и тръгнаха. Инвалидната количка подскачаше и се клатушкаше, от време на време Еди и Роланд трябваше да я вдигат над камъните, които стърчаха от земята като изгнили зъби. Но все пак се придвижваха по-бързо и лесно, отколкото миналата седмица. Пътят вървеше нагоре и когато се обърнеше. Еди забелязваше как гората се отдалечава надолу по склона като поредица от леко наклонени стъпала. Далеч на северозапад се виждаше плискащ се водопад по назъбена скала. Изумен, той установи, че това място беше „стрелбището“, както го бяха нарекли. Сега чезнеше зад тях в омарата на сънливия летен следобед.
— Внимавай, бяло момче! — внезапно извика Сузана.
Еди погледна напред точно навреме, за да не блъсна Роланд с количката. Стрелецът бе спрял и надничаше в преплетените храсти вляво от пътя.
— Ако продължаваш така, ще ти отнема свидетелството за управление — закачливо подхвърли тя.
Еди не й обърна внимание и проследи погледа на Роланд.
— Какво видя?
— Има само един начин да разберем. — Стрелецът се обърна, вдигна Сузана от количката и я сложи на хълбока си. — Хайде да вървим.
— Пусни ме… Мога да си проправям път. При това по-лесно от вас, момчета, ако искате да знаете.
Роланд внимателно я сложи на обраслата с треви бразда, а Еди надникна в гората. Светлината на късното следобедно слънце хвърляше пресичащи се сенки, но му се стори, че видя какво бе привлякло вниманието на Роланд. Голям сив камък, скрит в плетеница от лози и увивни растения.
Извивайки се като змия, Сузана се вмъкна в гората. Двамата мъже я последваха.
Тя се бе подпряла на ръце и изучаваше правоъгълния камък. Беше се килнал пиянски на една страна като стара надгробна плоча.
— Да. Дай ми ножа, Еди.
Роланд преряза лозите и когато паднаха, видя полузаличени букви. Младежът прочете надписа, преди Роланд да е разчистил и половината пълзящи растения.
9
— Какво означава това? — попита Сузана.
Гласът й беше тих и изпълнен със страхопочитание, а очите й непрестанно измерваха сивия камък.
— Наближаваме края на първия етап. — Лицето на Роланд беше сериозно и замислено, докато връщаше ножа на Еди. — Трябва да вървим по този стар коларски път. Той следва посоката на Лъча. Гората скоро ще свърши. Очаквам голяма промяна.
— Какво е Средният свят? — попита Еди.
— Едно от големите царства, господствали на земята в миналото. Царство на надеждата, знанието и светлината — всичко, на което се опитвахме да държим на моята земя, преди да ни погълне мракът. Някой ден, ако имаме време, ще ви разкажа стари приказки… поне онези, които си спомням. Те са като огромен гоблен — красиви, но много тъжни… В края на Средния свят се е издигал голям град — може би колкото Ню Йорк. Сега сигурно е в развалини, ако изобщо още съществува. Но там може да има хора… или чудовища, или и двете. Трябва да бъдем нащрек.
Протегна двата пръста на дясната си ръка и докосна надписа. После тихо и замислено каза:
— Средният свят… Кой би помислил… Гласът му постепенно заглъхна.
— С нищо ли не може да му се помогне? — попита Еди. Стрелецът поклати глава.
— Не.
— Ка! — неочаквано рече Сузана и двамата я погледнаха.
10
Оставаха два часа до залез слънце, затова продължиха да вървят. Пътят минаваше успоредно на пътеката на Лъча и две други обрасли с растителност по-малки пътеки се сляха с него. Отстрани на едната имаше мъх, разпилени останки от огромна каменна стена. Наблизо се бяха излегнали десетина тлъсти скунка и наблюдаваха пътниците със странните си златисти очи. Приличаха на замислени съдебни заседатели.